Магия за кинжал полностью

Няколко мига двамата се оглеждаха като опитни фехтовачи. После Невин усети как деомерът го подканя, принуждава го да проговори, сякаш устата му щеше да изгори, ако не изрече истината.

— Много е важно Родри да доживее до по-зряла възраст. Не мога да ви кажа защо, но Уирдът му е обвързан с Уирда на цял Елдид. Отсега нататък бих искал да държа момчето под око.

Ловиан се напрегна и лицето й пребледня в подскачащите отблясъци на огъня. Най-сетне тя кимна.

— Ваше благородие ще е винаги добре дошъл в двореца ни. Ако предпочита, бих могла да пусна слуха, че този парцалив стар билкар ме забавлява.

— Да, предпочитам го и благодаря.

Тази нощ Невин остана до късно подпрян на прозореца в гостната стая, гледайки как луната се носи през бързите, разпокъсани от вятъра облаци. Беше пратен на поста си като боец и щеше да се подчинява безпрекословно. Отсега нататък щеше да остане в Елдид и да се надява, че Властелините на Уирда ще изпратят Брангуен при него, когато назрее моментът. За пръв път от стотици години насам дълбоко в сърцето си усещаше истинска надежда. Задаваха се велики събития. Можеше само да бди и да чака кога ще започнат.

Нажеженият въздух трептеше над пожълтялата трева и съсухрените жита. Там, където някога бе текла река Нер, сега между бреговете едва се влачеше струйка кафява, тинеста вода. Голи до кръста пастири водеха зажаднелите крави да лочат от тази рядка кал. Бардът Гуеран спря на брега да ги погледа, после вдигна очи към небето — жесток, безупречно син кристален купол. Макар че бе излязъл да поброди из полето, докато обмисля новата си песен, сърцето му нашепваше единствено за сушата и за страховитата гладна зима, която щеше да дойде тепърва. Той потръпна, обърна гръб на реката и се отправи обратно към дъна на Белия вълк.

Обкръжена от насипи, малката крепост се издигаше върху невисок хълм. Зад вътрешната дървена ограда стърчеше масивен каменен брох, вперил тесните процепи на прозорците си към вътрешния двор. Дворът бе опустял под жаркото слънце, само няколко замаяни мухи лениво бръмчаха насам-натам. Гуеран побърза към голямата зала, съхранила блажена прохлада зад прегръдката на каменните стени. Лорд Мароик седеше в края на почетната маса. До него имаше двама жреци на Бел с дълги бели туники, златни огърлици и лъщящи от пот бръснати глави.

Когато Гуеран коленичи пред лорда, старшият жрец Обин му се усмихна, присвивайки очи под натежалите клепачи. Лорд Мароик, трийсетинагодишен червендалест мъж с бледоруса коса и мустаци, прекъсна разговора, за да се обърне към своя бард.

— Тъкмо те чакахме да се върнеш. Има въпрос към теб. Чудех се дали бардовете могат да викат дъжд.

— Де да можех. Предполагах, че негова святост би ни сторил тази велика добрина.

— Точно за това разговаряхме с негово благородие — каза Обин. — Мислим да умилостивим боговете с конско жертвоприношение.

— Без съмнение подобно благочестиво дело би се понравило на великия Бел.

Обин се позамисли над тия думи, докато по-младият му спътник гледаше с въжделение към каната с пиво.

— Въпросът е с какво сме разгневили Бел — изрече най-сетне Обин. — Жертвоприношението може да се окаже безсмислено, ако над областта тегне проклятие.

— А смята ли негова святост, че има подобно проклятие? — запита Гуеран.

— Негова святост не знае. — Обин благоволи тъничко да се усмихне. — Един жрец може да разгадае поличбите за бъдещето, но само бардовете умеят да тълкуват миналото.

Гуеран въздъхна, когато осъзна какво иска Обин от него — онзи смъртно изтощителен ритуал, наречен Отваряне на кладенеца, с който бардът може насън да се пренесе в миналото и да разговаря с духовете на отдавна изчезнали хора. Изкушаваше се да откаже, но си представи страшния глад, ако хората останеха без реколта.

— Бардът може да се опита да изтълкува миналото, ваша святост, но аз виждам само каквото ми показва моята Агуен. Ако тя благоволи, може и да ви бъда от полза. Ще присъствате ли?

— С най-голямо удоволствие. Довечера?

— Защо пък не? Когато луната изгрее, ще дойда в храма.