Невин изтръпна и се запита дали това наистина не е било възмездие на Уирда, задето бе удавила себе си и детето в онази страшна нощ. Да, така беше. Деомерският хлад пробяга по гръбнака му, когато осъзна в какво би могло да се превърне това дете, ако бе доживяло да израсне заедно с него и Регор — в ненадминат майстор на деомера. Лийса се усмихна и надникна навън през вратата.
— Ето го и нашия Адерин — каза тя.
Макар че бе изрекла „нашия“ съвсем небрежно, искайки да каже „онзи Адерин, когото познаваме, а не някой друг“, от тази дума Невин изстина до мозъка на костите. Заклевам се да отгледам това дете като свое, помисли той. Обетът си е обет.
Тази нощ Невин слезе до ясеновото дърво край реката, седна и се загледа в бавното течение. Уирдът най-сетне се бе изяснил и сега той усещаше цялата му тежест. В този живот Брангуен бе загубена за него; тя трябваше да се отплати на Блейн за безнадеждната обич, която го бе тласнала към смъртта, а и да изкупи вината си пред Адерин, задето бе отнела живота му още преди да е започнал. Невин също имаше дълг пред Блейн и Адерин, тъй като именно заради неговите нескопосни интриги Брангуен бе останала сама срещу братовата си похот. Едва след като изплатяха дълговете си, би могъл да я поведе към деомера. Но през следващите двайсет години Адерин щеше да бъде под негова опека, защото деомерът се изучава бавно. След двайсет години Невин щеше да е надхвърлил деветдесетте. Ами ако се наложеше да изчака новото й прераждане? Тогава щеше да е на повече от сто, невъобразимо стар, съсухрен и безпомощен, ням като пън или разлигавен като пеленаче — пленена душа в куп разлагаща се плът. В този миг Невин се поддаде на паниката. Разтреперан и изнемощял, вече не бе повелител на деомера, а най-обикновен човек, също като боец, който е решил да загине в сражение, ала щом рогът призове за атака, той вижда как Смъртта препуска насреща и горчиво оплаква дадения обет, когато вече няма връщане назад.
Хладните тръпки на нощния вятър се засилиха, разлюляха надвисналите клони. Невин отпусна лице в шепите си и призова цялата мощ на обучената си воля, за да прогони малодушието. Обетът си е обет, каза си той. Ако ми е писано да бъда съсухрен и немощен, нека става каквото ще, стига само да изпълня този обет. Вятърът го погали по косите като дружеска ръка. Той надигна глава и разбра, че не е вятърът, а Дивите — силфиди и горски духчета, едва различими силуети, пърхане на блестящи криле, лица, които се мяркаха и чезнеха ту тук, ту там. Те идваха като приятели, долавяха неговото страдание и съчувствено се струпваха наоколо — същества, породени от първичния изблик на жизнена сила. Невин усети как умората го напуска, докато те щедро вливаха в него частици от своя живот като малък дружески дар. Изправи се, пристъпи напред и зарея поглед в небето, където искреше огромната звездна ивица на Снежния път — величав и недостижим, ала сияен като надежда. Разсмя се с глас и смехът му бе мощен и звънък като на дете. Видя как Уирдът се разтваря пред него, укрепен от делата му в Дивите земи. Щеше да доживее края на своя труд, независимо колко би траял по човешките мерки.
Тази нощ бе за него още един урок: никому не е отреден непоносим Уирд, колкото и тежък да изглежда. Стига само човек да го приеме охотно и изцяло, от дън душа.
Понякога Лийса оставяше Акерн при Када и отскачаше до стопанството да прибере Адерин от колибата на билкаря. Обичаше тези мигове на уединение, когато крачеше сама, далече от суетата и вечната глъчка на своя живот сред жените от замъка. Освен това нещо неразбираемо я влечеше към стария Невин. Е, той е добър и мъдър човек, обиколил много земи, казваше си тя, винаги е интересно да срещнеш такъв странник. Разбира се, доводът бе основателен, но понякога го посещаваше просто защото там се чувстваше в безопасност, далече от крепостта… и Таник. Отлично разбираше, че младият войник я преследва и живееше в непрестанен страх, че съпругът й може да забележи. Лийса просто не се интересуваше от възможността за изневяра, защото имаше твърде много за губене — високо обществено положение, добър съпруг, богатство, удобства и най-вече — децата.
Един следобед, когато жегата бе натегнала като одеяло над околните земи, Лийса напусна дъна по-рано от обичайното и лениво закрачи по прашния път към стопанството. Нейде към средата на пътя имаше малка ясенова горичка и тя реши да си почине там. Навлезе в задушната сянка, потърси място за сядане и видя, че Таник я чака. Стоеше неподвижен като дърветата наоколо и се усмихваше с леко наклонена глава, загледан към нея с онова възхищение, което проявяват мъжете пред изкаран за продан породист кон.
— Какво търсиш тук? — кресна тя.
— А ти как мислиш? Исках да си поговорим.
— Нямам какво да ти кажа. Връщай се в дъна, преди капитанът да е открил, че си излязъл.
Когато той пристъпи насреща, Лийса отскочи назад с разтуптяно сърце и ръка върху гърдите си.
— Трябва да вървя. Синът ми ще дойде след малко, ако не го посрещна.
