Възможността да се появи неочакван свидетел стресна Таник. Изведнъж Лийса разбра какво я плаши — боеше се от изнасилване. Въпреки приятната си външност Таник й вдъхваше някакво странно отвращение — като гледката на прогнил животински труп край пътя. Знаеше, че това е нелепо; разумно погледнато, момъкът изглеждаше доста добре за обикновен войник.
— Може ли тогава да повървя с теб? — Таник любезно се поклони.
— Не може! — Лийса усети, че гласът й изтънява до писък. — Остави ме на мира.
Сама не усети кога бе изскочила от горичката като подплашена кошута. Тичаше, тичаше, и продължаваше да тича по пътя, докато дъхът й секна и цялата се обля в пот. Хълцайки, тя извърна глава, ала за щастие никой не я гонеше.
Тази нощ бе тъй горещо, че децата не заспаха до късно. Момчетата се мятаха върху завивките, ритаха и хленчеха въпреки всички опити на Лийса да ги успокои. Най-сетне Гуеран дойде и ги приспа с песен. Лийса мина в спалнята, преоблече се с тънка нощница и си легна. След малко дойде и Гуеран, закачи фенера на стената и седна до нея.
— Не трябва ли да се връщаш при господаря? — запита Лийса.
— Помолих го да ме пусне. Трябва да поговоря с теб.
В мътната светлина очите му изглеждаха хладни и втренчени. Лийса се надигна и заопипва с треперещи пръсти крайчето на нощницата.
— Слушай, скъпа моя — продължи той. — Напоследък се движиш в опасна компания.
— Тъй ли? Кого имаш предвид?
— Таник, кой друг.
Тя впи до болка пръсти в тънкото платно.
— Господарю мой, кълна ти се, че не искам да имам нищо общо с него. Съмняваш ли се?
— В никакъв случай. Но не желая жена ми да бъде изнасилена в конюшнята.
Лийса се разплака — отчасти от облекчение, а отчасти и от разбирането, че някой споделя най-мъчителните й страхове. Гуеран нежно я придърпа в прегръдките си.
— Горкото ми скъпо момиченце — каза той. — Хайде, хайде, недей да плачеш.
— Как да не плача? Ах, богове, как щеше да постъпиш, ако се бе усъмнил в мен? Да ме изгониш? Да ми прережеш гърлото и то заради нещо, което никога не бих сторила?
— Кротко, кротко. — Гуеран я погали по косата. — По-скоро бих предпочел да умра, отколкото да ти причиня и най-дребното зло.
Нов страх прогони сълзите й също тъй внезапно, както бяха бликнали. Тя надигна глава и видя, че лицето му е станало решително и мрачно.
— Ако предизвикаш Таник на двубой, той ще те победи. Моля те, Гуеро, умолявам те. Недей. Просто недей. Какво ще спечеля, ако остана почтена, но без съпруг?
— Нямам такива намерения! Да не би да ме смяташ за презрян страхливец само защото не умея да въртя меча?
— Не ставай глупак. Можех да се омъжа за сума ти кръвожадни рицари, но не желаех никого, освен теб.
Гуеран се усмихна, сякаш не можеше да й повярва докрай. Изведнъж Лийса разбра, че и двамата са в капан, хванати в примката на обичая, който не даваше на един мъж друга възможност, освен да защитава жена си с меч в ръка. Трябваше да се свиват пред Таник и неговата надменна гордост на воин по рождение, уверен, че може с оръжие да спечели всяка жена в този свят, където другите мъже безмълвно ще одобрят постъпката му. Сега Лийса го ненавиждаше по-силно от когато и да било — както и да свършеше всичко, бракът й вече никога нямаше да бъде същият. Можеше да се моли само за едно: Гуеран да издържи и да не се хвърли в отчаяна схватка.
Тревогите и горещината изпълниха с кошмари неспокойната й дрямка. Късно през нощта тя се събуди и чу зад стените на кулата странен звук. Докато лежеше и се мъчеше да разбере какво е това, двете деца нахълтаха в спалнята.
— Тате, мамо, духа вятър! — викаше Адерин. — Вятърът дойде! Ще вали!
Докато Гуеран се събуждаше с приглушена ругатня, Акерн се изкатери на леглото.
— Облаци, облаци, облаци, тате.
Адерин хвана Лийса за ръката и я задърпа към прозореца. Тя видя как буреносните облаци запълват небето и вихрено прелитат пред луната; усети опияняващия прохладен дъх на северен вятър. Над двора се надигна глъчка — хората изскачаха навън със смях, сочеха нагоре и радостно вдъхваха свежия вятър. Тъй като нямаше надежда да приспи отново децата, Лийса ги облече и заедно слязоха към блажената прохлада на двора. Малко преди разсъмване отекна гръмотевица и поройният дъжд най-сетне посипа мощни студени струи. Възрастни мъже и жени търчаха и се смееха като деца, а дъждът валеше, валеше и валеше.
С прилепнала по челото руса коса, Гуеран грабна Адерин и със смях го вдигна високо, за да види как зората пръска сребристи лъчи през дъжда.
— Видя ли, Адо? В крайна сметка се оказа, че конят не е похабен.
— Не го направиха жреците. Невин беше.
Отначало Лийса помисли, че момчето иска да каже „никой“, но после се сети за билкаря.
— Я стига! Какво общо има Невин?
— Видях как го направи. Сънувах го.
— Глупак! — изхили се Акерн. — Тате, Адо е глупак.
— Шшшт! — каза Гуеран. — Няма значение кой е повикал дъжда. Нали дойде, само това е важно.
