— Гадже, любовница, какво значение има? — Сал вдига рамене. — Боже мой, Мер, уговорката беше да ѝ кажеш да спре. Последното, което ти трябва, е частен детектив да се навърта около Джулиан и това, което прави. — Мръщи се. — Тая работа никога не е приключвала добре. Повярвай ми.
— Предупредих я, но тя каза, че вече е започнала да се рови.
— Разследва ли теорията, че може би един и същи човек стои зад двете изчезвания? Някой, който е нарочил Дерек?
— Какво друго би могла да си помисли? — Мерин е разстроена и е по-остра, отколкото възнамерява. — Но няма нужда да се притесняваш. За Джулиан, имам предвид. Тя не знае нищо за него, няма никаква представа какво се опитах да направя.
— Не си се опитала да направиш нищо — казва ѝ Сал настойчиво, — чуваш ли? Срещнала си се с мой приятел за вечеря, хапнали сте, а на следващата сутрин просто си решила да направиш щедро дарение за благотворителна кауза. Двете неща нямат нищо общо. Това е цялата история. Разбрано? Точка по въпроса.
— Ами Джулиан? Той знае достатъчно.
— Джулиан няма да гъкне пред никого — уверява я Сал. — Ако ти кажа на колко хора е изпрал парите, няма да повярваш. Някои от тях дори познаваш. Няма да каже нищо. Никога. Тези типове си имат някакви измислени морални закони.
— „Тези типове“? Колко „такива типове“ познаваш?
— Няколко.
— Мамка му, Сал!
Той се протяга през масата и улавя ръката ѝ.
— Мерин, не си направила нищо, чуваш ли ме? Каквото и да се е случило на гаджето на Дерек, не е по твоя вина. — Той се замисля за секунда. — Онзиден, когато отиде в кафенето ѝ, как плати сметката? В брой или с карта?
— Ъ… — Мерин се замисля. — В брой. Оставих рестото в буркана за бакшиши. Защо? Мислиш ли, че полицията ще ме разпита?
— Само ако знаят, че си ходила там. Но те няма как да научат. Освен съквартиранта ѝ, някой търси ли я?
Мерин не може да спре да се притеснява.
— Сигурен ли си, че му каза, че съм си променила мнението?
— Сигурен съм.
— Абсолютно си сигурен, че е получил съобщението ти?
— Мер, не съм му изпратил съобщение. Говорих с него. — Сал завърта очи, очевидно раздразнен, че е принуден да каже повече, отколкото иска. — Съвсем ясно му казах, че не искаш да прави нищо. Няма да те лъжа, не беше много доволен. Спомена, че е уредил някакви неща, а аз му отвърнах просто да спре. Каза, че нищо няма да прави, но няма да си получиш парите обратно. Отвърнах му, че ще си чакаш касовия бон от дарението.
Тя издишва. Чувства, че от раменете ѝ пада огромен товар.
— Тогава какво се случва? Как така е изчезнала по същото време?
— Не знам. И честно казано, не ми пука. Изненадан съм, че теб те е грижа. Може би се е забила с някакъв друг тип, не се е прибрала и е забравила да каже на съквартиранта си. Няма как да те свържат с нищо, така че не се притеснявай. Разбрахме ли се? Искаше да изчезне? Е, ето, няма я. С Дерек отново сте заедно, а тя сякаш никога не е съществувала. — Той спира и прехапва устната си. — Сякаш нищо не се е случило.
— Какво не се е случило? Те или ние?
Сал не отговаря. Мерин го забелязва чак сега.
— Сал, ядосан ли си ми?
— Не съм ядосан на теб. — Той извърта глава и се взира в стената, после въздиша. — Добре. Може би малко. А може би съм по-скоро наранен. Чувствам се някак… използван.
— Сал! — Тя едва се сдържа да не се засмее. Това беше последното, което очакваше да чуе от него. — Използван? Наистина ли?
— Да, малко. — Сал повдига вежда. — Какво? Нима е толкова трудно да повярваш? Сякаш мъжете не може да се чувстваме използвани и захвърлени като вчерашен вестник?
— И ми го казваш ти? С всичките ти неангажиращи връзки… — Мерин също повдига вежда, опитвайки се да разведри обстановката.
— С теб никога нямаше да е неангажиращо — прошепва той. — Знам, че го знаеш. Знаеш, че не мога да ти откажа. Защото за мен си всичко друго, но не и еднократна свалка. Ти се възползва от този факт, Мерин. От мен. Но те разбирам. Спомняш ли си какво ми каза след смъртта на баща ми? Каза ми, че наранените хора… нараняват други хора.
Двамата се взират един в друг и за няколко секунди по лицето му се изписва цялата болка, която изпитва.
— Да, чух го от предаването на Опра — казва Мерин и те се засмиват.
Смехът успява да разсее напрежението.
— Прав си. — Мерин го знае. — Всичко, което каза, е абсолютно вярно. Трябваше да се спра, но имах нужда да го направя. Да знам, че някой ме желае, че съм красива и… значима. Ти винаги ме караш да се чувствам по този начин. И винаги ще те обичам заради това.
— Като приятел — добавя Сал.
— Повече от приятел. — Това е истина. — Много повече от приятел. Но не… не като съпруг.
Той кимва бавно:
— Да, добре, разбирам.
— Моля те, не ме изоставяй, Сал. Сърди ми се колкото искаш, но моля, те, не ме изоставяй. Няма да го понеса.
— Никога няма да те изоставя. — Той не я поглежда в очите, но стисва ръката ѝ.
— Значи помежду ни всичко е наред? — пита тя.
Погледът му най-накрая среща нейния и Сал се усмихва, но усмивката не стига до очите му.
— Стига, мацко. Винаги е наред.
