— Идеята е ужасна. Какво ще постигне, ако говори с нея? — Мерин поглежда Саймън, който е готов да ѝ отговори, но тя продължава: — Не е нужно Кайл да си признава. Интуицията ти не греши, защото никой не го познава по-добре от теб. Само че запомни едно — каквото и да прави мъжът ти, не е заради нея. Прави го заради себе си. Трябва да се разберете помежду си. Тя е без значение.
Мерин наистина трябва да последва собствения си съвет. Двулично е да го казва на Лайла, защото знае точно как се чувства. По дяволите, самата тя отиде до работното място на любовницата на Дерек, а малко по-късно същата вечер се озова на вечеря с непознат мъж, обсъждайки убийството ѝ. Човек е способен да извърши ужасни неща, когато е на дъното. Колкото по-дълго се давиш, толкова по-дълго се опитваш да се хванеш и за най-тънката сламка, особено ако вярваш, че това ще ти помогне да си поемеш глътка въздух.
Мерин го знае. Освен това, което беше направила заради изневярата на Дерек и откакто Себастиан изчезна, Мерин беше взела твърде много ужасни решения и те я изпълваха със срам. Макензи Ли е на същата възраст като Томас. Ако Мерин не беше дошла на себе си, в онзи ковчег можеше да лежи тя.
Изведнъж магазинът за понички започва да става задушен и Мерин осъзнава, че се поти. Тя се изправя толкова рязко, че едва не събаря стола си.
— Къде отиваш? — пита я Лайла, без да откъсва очи от телефона си. — Всичко наред ли е?
— Имам нужда от глътка чист въздух.
Мерин се старае да звучи нормално, но ѝ става все по-топло. Стените сякаш се затварят около нея. Ако не се измъкне от магазина, ще откачи. Томас е мъртъв, Себастиан е в неизвестност, Макензи я няма, а тя седи с приятелите си, чиито деца също са изчезнали. Идва ѝ в повече.
— Ще се върна след малко.
Мерин си проправя път към задната част на магазина и бута вратата с две ръце. Навън я посреща студен бриз, който е болезнено освежаващ, като ледена плесница през лицето.
Франсис седи на една от масите до задната врата и пуши. Погледите им се срещат и Мерин забелязва, че не пуши обикновена цигара. Сладка, но неприятна миризма на марихуаната изпълва ноздрите на Мерин.
— Съжалявам — казва тя на Франсис, опитвайки се да звучи спокойно. Чувства се зле, че се е натрапила в личното пространство на майка, която има нужда от малко тишина, за да оплаче сина си. — Не знаех, че си тук. Мога да се върна вътре, ако…
— Не се извинявай. — Гласът на Франсис е малко по-дрезгав, отколкото си го спомня. — Искаш ли да седнеш?
Франсис ѝ прави място.
— Сигурна ли си? Не искам да се натрапвам…
— Мерин, не прекъсваш нищо. — Франсис потупва пейката, за да подчертае думите си. — Ела, седни при мен. Тъкмо ще ме стоплиш. Навън е студено.
Мерин сяда на пейката до приятелката си. Дървото е студено под нея и тя потреперва от време на време. За момент се замисля дали да не си вземе палтото, но атмосферата в клаустрофобичния магазин е твърде потискаща. Вместо това решава да попита Франсис:
— Как си? — Тонът ѝ е нежен и внимателен.
Франсис не отговаря и Мерин си спомня за краткия си разговор с Джейми. „Как си“ е въпрос, на който хора като тях се затрудняват да отговорят, дори когато се чувстват сравнително нормално. Днес беше погребението на сина на Франсис. Как се очаква да отговори на този въпрос? Когато миналата седмица се видяха на срещата на групата, двете споделяха една и съща съдба. Децата им бяха изчезнали.
Днес всичко се беше променило. Томас не е в неизвестност.
— Ако искаш ми вярвай, но снощи успях дори да поспя — започва Франсис. — Наистина спах. Заспах към единайсет и на сутринта се събудих в същата поза, в която бях заспала.
— Мисля… мисля, че това е хубаво. След целия този стрес напоследък… Имаш нужда от малко почивка.
— Не сънувах нищо. — Франсис издиша дълга струя бял дим, който се извива за секунда нагоре и след малко изчезва в студения въздух. — Дори и да съм сънувала, не си спомням нищо. Знам само, че когато отворих очи, беше седем сутринта и умирах от глад. Слязох в кухнята, изрових един тиган и си направих омлет от четири яйца, шунка, гъби и сирене. Изядох го целия.
— Четири яйца? Мислех, че не закусваш.
— По принцип не закусвам — отговаря Франсис. — Но бях гладна. След това се качих горе, взех си един дълъг душ и плаках като бебе. Плаках с глас, а знаеш, че не съм по сълзите. Останах под душа толкова дълго, че топлата вода свърши.
— О, Франсис… — казва Мерин, но приятелката ѝ не я поглежда. Взира се в свития на ръка джойнт, който почти е изпушила. — Та ти току-що загуби сина си. Какво друго трябва да правиш? По какъв друг начин трябва да се чувстваш?
Франсис вдига поглед.
— Ами, Мерин, не плаках, защото се чувствах тъжна. Не че не съм — добавя бързо, оглеждайки лицето на Мерин, в случай че започне да я съди.
Мерин никога не би го направила.
— Разбира се, че съм тъжна. Съсипана съм. Плаках, защото се чувствам виновна.
— За какво?
