— Тогава може ли да ми направиш една услуга? Може ли отново да се свържеш с Джулиан, след като си тръгна, и да потвърдиш, че не ѝ е направил нищо? Моля те, направи го заради мен.
— Вече ти казах… — подхваща Сал, но спира. — Знаеш ли какво? Няма да е проблем. Ако ще ти помогне да спиш по-спокойно. — Той прави кратка пауза. — Какво друго ти каза детективката? Има ли новини за Себастиан?
— Никакви. — Този път Мерин въздъхва раздразнено. — Не е ставало дума за него, но когато ми се обади, едва не припаднах. Обикновено ми изпраща имейли. Бях убедена, че ще ми съобщи някакви ужасни новини.
Двамата отново потъват в мълчание. Телефонът ѝ извибрира и Мерин вижда, че е съобщение от Дерек.
Кога ще се прибереш? Ще правя пуканки. Не искам да гледам „Странни неща“ сам.
Съобщението я кара да се усмихне.
— Трябва да тръгвам — казва тя на Сал.
Той заобикаля бюрото си, за да я прегърне. Тя го притиска към себе си, но има чувството, че му разбива сърцето за втори път. Иска ѝ се да може да си върне думите назад. Мерин наистина съжалява, че са спали заедно. Но не заради това, което бяха направили, а защото знаеше как ще го приеме.
Затваря вратата на офиса му след себе си и се сблъсква с Джини в коридора. Сервитьорката току-що е излязла от тоалетната, а косата и гримът ѝ изглеждат освежени. От нея се носи силен аромат на парфюм.
— Хей. — Джини изглежда кисела. — Сал още ли е в офиса?
— Да, там е. — Мерин я подминава. — Изцяло твой е.
— Забавна си — отвръща ѝ по-младата жена.
Мерин се спира за секунда. Тонът на Джини е студен, а очите ѝ я пронизват като кинжали.
— Сал никога няма да бъде ничий — допълва Джини.
Погребението на Томас Пайн се състои в църквата „Свети Августин“ — същото място, където Мерин се беше запознала с Франсис, Саймън и Лайла. Параклисът е достатъчно голям и може да побере около стотина души, но на първите редове са се настанили едва трийсет човека. Вторник сутринта е и навън вали.
Мерин не знае какво да каже на Франсис. Лайла и Саймън вече са се срещнали и я изчакват, за да влязат заедно. Франсис е пребледняла, но погледът ѝ е ясен. Носи свободна черна рокля, черно шалче и черни обувки, а дългата ѝ посивяла къдрава коса е оставена да пада свободно. За първи път, откакто се познават, Франсис си е сложила и бледорозово червило, което придава цвят на бузите ѝ. Прегръща приятелите си един по един, давайки им възможност да ѝ кажат по няколко думи. Приема съболезнованията им с усмивка и те разбират, че се радва на присъствието им.
Мерин сяда до Саймън и Лайла на втория ред. Почти е невъзможно да не се взират в тъмното лакирано дърво на ковчега, поставен пред олтара. Купища цветя го обграждат от двете страни, а върху капака са поставени две снимки на Томас.
— Франсис се справя феноменално — прошепва Лайла, дъвчейки палеца си. — Мислех, че ще се срине съвсем.
— Аз също.
Мерин е изненадана. Мислеше, че Франсис, че ще е в шок и няма да е на себе си. От това, което вижда обаче, приятелката ѝ изглежда някак спокойна.
Тримата се взират в ковчега. Франсис е поискала да го затворят. Над лакираното дърво са поставени две снимки, на които Томас Пейн изглежда съвсем различно. Снимката вляво е същата, която Мерин е виждала толкова много пъти. Когато говореше за сина си, Франсис показваше именно нея, а всяка година на рождения му ден, я споделя във Фейсбук профила си. На тази снимка той е на петнайсет години, на прага на възмъжаването, с красиви прави зъби и акне по брадичката. Рижата му коса, каквато имаше и майка му, е прикрита старателно под бейзболна шапка на „Моряците“, която подчертава чертите на лицето му.
На снимката вдясно Томас е вече мъж. Мерин не е виждала тази снимка и няма ни най-малка представа кога е направена и откъде я е намерила Франсис. На нея Томас е вече мъж, с изсечени скули, но лицето му е някак хлътнало, а рижата му коса е обръсната почти цялата. Облечен е с мръсни дънки и черна тениска и се е подпрял на някаква тухлена стена. Изглежда болезнено слаб, кожата му е суха, между напуканите му устни виси цигара, а погледът му изглежда някак празен. Човек лесно би го сбъркал за трийсет и четири годишен, въпреки че беше на едва на двайсет и четири. Чертите на лицето му издават колко красив млад мъж е можело да стане, но деветте години, през които е приемал наркотици, са оказали своето влияние. Може би затова Франсис е решила да покаже и тази снимка. Мерин не познава друг човек, който е толкова прям, колкото Франсис. Вероятно не е искала да залъгва нито себе си, нито околните, че синът ѝ отдавна не изглежда като момчето, което е бил, преди да изчезне.
— Може ли да седна при вас?
