И с този ялач всичките хиляди се надигнаха към загражденията, към картечницата.
— Помилуууй, Господи!
Не ги бяха учили на това, затова всеки изговаряше със своя музика тези две думи. Заради това се получи зловещ хор, чужд неземен. Задърпаха притиснатите си долу ръце, за да се прекръстят, но не можеха да ги измъкнат нагоре. И тръгнаха напред безръки, стъпвайки върху онези, които бяха повалени, без да се научат на нищо от тях.
— Помилуууууй! — зарева Льоха, хващайки се за своя Христос.
Първите паднаха, вторите станаха меки щитове за третите. Артьом с Летягата и Льоха със Савелий искаха назад, далеч от картечниците, а тълпата въпреки това искаше напред, защото не виждаше нищо хубаво за себе си назад.
Самият Артьом също беше безрък и вече не можеше да спре тълпата по никакъв начин.
Отгоре зареваха с автоматите по главите, започнаха да мяучат тук-таме хора, нов блъсканицата вече не можеха да паднат и си оставаха на крака дори и мъртви. Никой тук не се уплаши от смъртта. Може би на тях им се искаше вече да тръгнат на заколение, за да отиде поне някъде омръзналият им живот и най-накрая да се успокоят. Само пееха „Помилуй“ и продължаваха да си вървят към стълбата, нагоре, към това „горе“, което разбираха — и към куршумите.
Докато сменяха пълнителя на картечниците — за секунди — сто ръце вече бяха хванали оградата и я бяха разкъсали на парчета. След миг извадиха очите на картечаря, разкъсаха командира на отряда, удушиха останалите и плъзнаха, живи и мъртви заедно, нагоре като лавата на вулкан. Дори не си правеха труда да взимат оръжията на залетите, не им беше до това.
Полетяха надолу от стълбите и парапетите войниците с автомати, беззвучно и синхронно. Артьом вървеше назад, към тунела, към люка, но въпреки това се издигаше заедно с останалите по стълбите към балконите; отнасяха го към прехода за Ханза.
Червеноармейците, до които народът още не се беше добрал, започнаха да отстъпват и вече молеха тълпата за милост, но викаха твърде тихо, затова убиваха и тях. Савелий се подхлъзна и потъна и повече не изплува. И още стотици хилядите, а може би и хиляди от хилядите пропадаха.
Някой задърпа Артьом за ръкава.
Обърна се — жена. Слаба, посиняла.
— Младеж! Младеж! Не мога! Ще задушат сина ми! — закрещя му тя. — Задушават го! Вземи го на ръце! Вдигни го! Ще го задушат! Не мога сама!
Той погледна надолу и видя момче на около шест години, русо, с размазани под носа кървави сополи. И едва успя да го издърпа към себе си — нагоре.
— Добре? Него къде? Ти кой си? Как се казваш?
— Коля.
— А аз съм Артьом.
Коля отначало прегърна Артьом през шията, за да не се изплъзне, но го притискаха и той успя да се хване и да се качи зад врата му. Майка му го хвана за ръката. Подържа го и го изпусна. Артьом се обърна — къде е? Тя стоеше, затисната от тълпата, не можеше да падне, а главата ѝ беше клюмнала, пробита от куршум.
— Насам, насам! — крещеше от раменете му малкият Коля, още не забелязал, че са убили майка му.
Напред крачеше Летягата — як, непробиваем. Льоха се беше вкопчил в разпятието си и гребеше на него като на отчупена корабна мачта, молейки се е единствената дума, която знаеше. Някак успяха да се споят помежду си и така се носеха към границата с Ханза.
— Мамо! Мамо! Къде си? — спомни си момчето; но там, където я беше оставило, вече нямаше нищо.
Всички червени бяха смазани и стъпкани. От тъмнината се появиха флаговете на преходите — бяло поле, кафяв кръг.
— Нагоре — молеше хората Артьом. — Не тук. Нагоре.
— Мамо! Мамоооо!
Той се опита да слезе, да скочи в мелничните камъни, за да измъкне оттам майка си. Но Артьом осъзна — ще го смачкат за секунда.
Помисли си, че сега не може да изостави това момче. Длъжен беше да го вземе със себе си. За колкото му стигне жиотът — за толкова да го вземе. А как ще го отглежда? Изведнъж си представи как се връща при Аня и при тях е този хлапак, който сега Артьом държи за глезените. И всички живеят заедно... В Полиса? На ВДНХ? Прииска му се там, в този живот, да го погледне за минутка.
Над укрепленията запалиха прожектор, опитаха се да заслепят народа. Но народът и сляп знаеше накъде да върви.
— Гьбииииии!
— Държавна граница! — извикаха им. — Федерация на станциите! На Околовръстната линия! Ще открием огън! На месо!
— Помилуууууй!
И край — напразно бяха оцелели там, на стълбите.
Артьом свали момчето от раменете си, хвана го на ръце — за да не го уцелят куршуми над главата му. То се задърпа. А Артьом си мислеше: по дяволите, а каква отговорност е това — сега трябва да го мъкне навсякъде със себе си.
А Сухия как... Сухия как беше взел Артьом и го беше мъкнал цял живот, и пак така, благодарение на случайност. Той беше успял. А Артьом щеше ли да успее?
Тататататататата! — затрака се.
Паднаха първите, най-смелите, паднаха вторите, отчаяни, но отзад все прииждаха и прииждаха — трети, четвърти, стотни, двестни. Артьом се обърна с гърба напред, за да прикрие Коля.
— Мама — каза Коля.
— Тихо — помоли Артьом.
Преминаха покрай заблуден мъртвец с черен мундир.
