Страшно е да поемеш отговорността за някого другиго, още повече — шестгодишен. Свързваш се с него за цял живот...
Как става това?
Коля се отпусна, престана да се дърпа.
Артьом сведе поглед — а момчето беше мъртво. Ръцете бяха отпуснати, краката се люлееха, русата глава — отметната назад. В последния момент го бяха уцелили. Беше прикрило с тялото си Артьом.
— Страхлив мерзавец — каза си Артьом. — Страхлив боклук Лайно.
Размаза сополите си, потърси къде да положи момчето, но нямаше къде. А после тримата ги запратиха към укрепленията, към ханзийските картечници. Картечниците бяха същите, не се отличава по нищо от онези на червените. И куршумите сигурно бяха същите. Убиваха по същия начин.
Към тримата вече насочваха плюещото кръв дуло, но Летягата си спомни за своя винторез, спря стрелеца насред движението му и след секунда гнездото беше пометено от вълна, която повлече трупа по камъните.
Артьом държа Коля в ръцете си колкото можа, но все пак го изгуби.
Всичко беше засипано с хора.
Мъртвите гледаха разсеяно, мълчаха. Останалите не можеха. Който продължаваше да върви, ревеше. Онези, към които летяха куршуми, мучаха „помилуй“. Умиращите довършваха разговора си с Бога. Никой не слушаше никого.
Но изведнъж започнаха да се хващат за ръце — за да вървят във верига и да не се разкъсват. Хванаха Артьом от едната страна, от другата — непознати хора. Топли, горещи ръце. Задържаха се така за кратко. Направиха няколко крачки — пусна го първо левият човек, после и десният.
Вече крачеха по смачканите лица на ханзийските граничари, авангардът на гладните преминаваше през телените мрежи, почти бяха достигнали до Комсомолска на Околовръстната, когато отзад изскочиха като дяволи огнехвъргачите.
Артьом, Летягата и останалите влетяха в огромна и тържествена зала: таванът — в щастливи мозайки, полилеите дават незаслужена светлина, нежно божествена, смачкани хорица отстъпват от нашествието, врещейки; а избягалите, промъкналите се — като плъхове, като хлебарки бързат да избягат с приведени очи надалеч от този дворец — към тунелите, към дупките, за да се разпръснат, докато не са ги изловили всичките.
Отзад, в преходите, зареваха огнехвъргачките, запищяха първите изгорени, разнесе се миризма на печено месо и изгорели коси, но Артьом, прегърнал се с Летягата и Льоха, бягаше към чернотата на тунела, без да се обръща към онова, което беше останало там, зад гърба му.
От тунела отзад крещяха, настояваха да спрат, някого там вече сътрудниците от службата за безопасност на Ханза го мъкнеха в обратна посока, към Червената линия, вкъщи. Не бяха нужни тук тези бегълци.
Не разговаряха помежду си.
Нямаха въздух да говорят.
*
* *
Преди излизането на Курска попаднаха на служебна свързваща линия, през нея, след като раниха охраната, се добраха до друга линия, синята Арбатко-Покровска. Летягата си спомни за един вентилационен кладенец там. Изкатериха се в двор между разпръснати тухлени къщи, изтъркани златисти куполи и разбити витрини.
Седнаха да починат, оглушали от виковете.
Летягата мълчеше, Льоха се блещеше, Артьом повръщаше. Запалиха цигари.
— Как си сега с тази история? — обърна се Артьом към Летягата. — Разбра ли?
Онзи сви мечешките си рамене.
— Убиха момчето. В ръцете ми.
— Видях.
— Той на тях — нашите патрони — каза му Артьом. — Свинолуп. Тази гадина. Майорът. Твоите патрони. Техните вече са били свършили, явно. Нас ни чакаха. И той се измъкна. Жив.
Толкова мъртъвци останаха там. А той е жив. И ще продължи да си живее.
— Изпълнявах заповед.
— И той е изпълнявал заповед. Едва ли е измислил всичко сам. Те всички там изпълняваха заповеди.
— Ти какво — с тях ли ме сравняваш?!
— А хубаво би биуо също да се убие някой — каза Льоха. — Този, който е измисуиу всичко това. Тази пуокуета гадина. За да не дават повече такива науеждания.
— Бях сигурен, че е пукнал. Вкарах два куршума в него. Трябваше в челото.
Лявата ръка на Артьом беше изтръпнала, цялото му рамо беше мокро, но сега не биваше да мисли за това.
— А каква полза да се убива майоуът? — възрази Льоха. — Майоуите с уопата да ги уинеш. Като убиеш майоуа — само ще зауадваш капитана. Туабва напуаво да се стуеуят маушауите.
— Да, и да го бях убил там? Какво щеше да се промени? Те пак щяха да тръгнат срещу куршумите. Аз нали им казвах, че могат да си отидат. Горе. Те не слушат! Никого! Даже онези, които умират сега. На тях какво, по-лесно им е на картечниците, отколкото нагоре? Какво да се направи?!
Летягата изплю кръв в шепата си, разсеяно изтри ръката си в панталоните. Потърка чело.
— Майната им. Ти няма да ги промениш. Те са като стадо. А аз къде да отида? — каза той. — Та това е дезертьорство. Няма къде.
Артьом го погледна. Неизгарящ човек беше Летягата. Не гори, защото няма какво да гори. Да можеше и Артьом така.
Ушите им постепенно се отпушиха. Разтеглените им тъпанчета се свиха.
