Майки с вързопчета в ръцете — кои мълчаливи, кои още ревящи. Бащи с опулени изплашени деца на вратовете — по- високо, по-високо, за да не ги спънат мъртвите, да ги привлекат кьм себе си на дъното. Всички искаха към стълбището, към стъпалата. Всички знаеха, че тук няма да им дадат никакви гъби. Всички искаха на Околовръстната линия, друг път към живота не им оставаше.
Защо още тълпата не се беше хвърлила върху тънките прегради — всъщност обикновен въздух, обрамчен с тръби и тел? Хората вече напираха, пристъпваха към шиповете, облизваха се на тях и на червеноармейците. Онези махаха на гладните с приклади, но червената линия засега не беше престъпена нито от едната, нито от другата страна.
Как се беше събрал толкова народ на Комсомолска? Бяха ли им пречили да дойдат от своите станции по-нататък по линията и какво беше станало с онези, които са искали да им попречат? Неизвестно; но от тунела прииждаха все повече и повече, продължаваха да се катерят по чуждите рамене и на платформата, тъпчеха се все по-нагъсто и по-нагъсто — по трима, по пет, по седем души на квадратен метър.
Всичко това трябваше да се взриви всеки момент; тази сапунена ципа между войниците и хората. Изтичаха последните секунди песъчинки преди атомния взрив.
Тук беше чудовищно задушно и беше горещо като в пещ — нямаше откъде на Комсомолска да се вземе кислород за всички, които бяха дошли тук. Хората дишаха учестено, плитко, а от водата, която издишваха от себе си, над станцията висеше мараня.
Артьом погледна отново назад: къде там, в тълпата, са черните лица? А те се мярнаха по-наблизо. Сякаш надушваха къде да го търсят и нищо не можеше да ги отклони от следата му.
А под тавана ставаше нещо.
Колко ли хора — хиляди — заразявайки се един от друг, започнаха да вдигат глави нагоре.
По балкона крачеше решителен и бърз конвой, начело на който като танков силует се носеше напред Свинолуп.
Това приличаше зловещо на службата, която веднъж на ВДНХ, по времето на черните, беше провел поканен кой знае откъде свещеник със своите служители. Конвоиращите носеха нещо в ръце; спираха се при всеки от стрелците на парапетите и Свинолуп ги награждаваше с това нещо.
Артьом с примряло и свито сърце разбра с какво ги благославяха там: със същите тези патрони, които те с Летягата бяха докарали преди час. Ето ти го средството против глад.
— Ето я помощта! — Артьом се вкопчи в рамото на Летягата, тикна пръст нагоре. — Ето я. Твоята!
След като обходи всички стрелци и ободри всеки, Свинолуп със своите се спусна на площадката между етажите към гнездото от чували; свитата му остана да храни с патрони картечните отделения. Майорът прошепна нещо на ухото на командирите на отделенията, потупа ги по раменете.
Народът долу се развълнува, но чувствайки какво се твори горе, започна да немее; хорът се развали, ентусиазмът му спадна.
Свинолуп заговори звънливо на народа:
— Другари! — изтръби той. — От името на ръководството на Червената линия ви моля да уважавате законите на нашата държава, включително и закона за свободата на събиранията. Моля ви да се разотидете.
— Гъби! — извика някой.
— Гъбиииии! — подкрепи го тълпата.
— Пусниииии! — прекъсна рева на тълпата женски писък. — Пусни ни, изрод! Пусни ни!
Свинолуп кимна. Сякаш се съгласяваше.
— Ние нямаме право! Да ви допуснем! На територията! На друга! Държава! Аз! Настоявам! Да се разотидете!
— Ще пукнем от глад! Дъщеря ми умря! Спаси! Пусни! Едва стоя! Коремът ме боли! А ти самият! Оял си се! Пусни! Пусни! Пусни! — крещеше с различни гласове тълпата.
— На Ханза! Да ядем!
Тези хора няма да ги пуснат на Ханза, мислеше си Артьом, глупаво и бавно заради задуха. Тези хора никога няма да ги пуснат на Ханза. Никого, нито един. Ханза знае всичко — за заглушителите. За патроните. За Райха. За жизненото пространство. За червените. За глада. Тях няма да ги пуснат там, тези хора.
— Това е провокация! И тези, които призовават! Провокатори! — натътри Свинолуп, обхождайки тълпата с бавен и многозначителен поглед; сякаш запомняше лицето на всеки, за да си разчисти по-късно сметките с него. — С провокаторите! Разговорът! Ще бъде! Кратък!
— Мрем! Измираме! Нямаме сили! Пощади! Господи, избави! Спаси ни! Не позволявай! Не позволявай да загинем! Мъничко! Бульонче! Не за мен, за детето! Гад! Пусни ни! — Тълпата престана да говори по човешки и отново застена е единна глинена гръд: — ГЪБИИИИИИ!
Задните се приближиха още повече към мостика, към стълбището, към Свинолуп и притиснаха предните. Предните издишаха заедно въздуха си, за да се поберат, и от това издишване станцията, хлебният храм, затрепери. Хората искаха на стълбището, в олтара; сякаш в олтара им бяха приготвили хляб или вино. А там нямаше нищо. Само жертвеник — и нож.
Сега ще се случи всичко. Сега ще бъде горещо — и хлъзгаво.
Свинолуп не им отговори. Нямаше и намерение.
Не биваше да им позволи. Трябваше да ги изведе.
Защо сега да умират всички? Та те могат още да живеят.
Трябва.
