Люлееше се заедно с останалите — ту към щиковете, ту наобратно. От люлеенето му прилошаваше. Останала му беше само капка въздух. И той каза на тази капка, първо шепнешком а после по-високо:
— Там няма нищо за вас... Не ви трябва на Ханза. Не ходете на Ханза! Там не сте нужни никому! Чувате ли?! Хора! Не ходете! Моля ви! Не бива!
Малцина чуха Артьом, но Свинолуп го чу — стоеше близо.
— Тъй! Никой не ви чака там! — лениво, в името на реда подкрепи той Артьом. — Тук ви е мястото!
— А къде?! Къде тогава?! Къде да отидем?! — завълнуваха се най-близките хора и вълнението като водни кръгове започна да се разпространява около Артьом.
Та те не знаят нищо, спомни си Артьом.
Те нали вярват, че няма нищо освен метрото, освен Москва. Тях всичките нали ги лъжат, че светът е изгорял, че те са сами, тях ги държат в тези тунели, под земята, на тях дори не им обясняват нищо за враговете, просто са ги затворили тук, в подземието, в тъмнината...
— Горе! Горе трябва! Хора! Светът е цял! Не само ние тук сме оцелели! Чувате ли? Ние не сме сами! Москва не е сама! Има други градове! Аз сам чух! По радиото! Има ги! Може да се махнем оттук — където си поискате! Да си живеете, където си щете! Всичко е открито! Цялата земя е открита.
Хората започнаха да се обръщат, да го търсят. И Артьом тогава разбра: ето сега трябва да им разкаже. Да им разкаже и нека знаят, нека решават сами. Някой му подложи ръка, друг — гръб, и той започна да се катери по тях — за да застане на раменете на другите, за да могат да го чуват.
— Вас са ви лъгали! Там всички... Отгоре! Питер! Екатеринбург! Новосибирск! Владивосток! Всичко е останало! Само ние тук... Ние тук! В свински лайна! Сърбаме ги, дишаме ги! Там има слънце! А ние вместо него гълтаме таблетки! Нас тук... В тъмнина! В задух! Ни държат! Paзтрелват! Бесят! И ние един друг... Душим се, колим се! А защо?! За чужди идеи?! За тези станции?! За тунелите?! За гъбите?!
— ГЬБИИИИИИИ! — подхвана тълпата.
— Какви ги вършиш, мамка му?! — хриптеше му отдолу Летягата. — Ти ни демаскираш! Та те веднага ще изпълзят оттук!
Артьом прегърна хората с възпалените си очи — сухи и горещи. Как да им обясни? Как да се добере до всеки?
Черните шапки изскочиха наблизо като шамандури. Изпратените от Мелник. Сега него... ще го смъкнат... от чуждите рамене. Но вече не можеше да се крие. Сега трябваше непременно да разкаже до края всичко, което не бе успял тогава, по радиото.
Свинолуп стоеше безмълвно, чакаше да види дали този полумъртъв ще убеди останалите да се отдръпнат от стълбите. Стрелците чакаха заповедите му.
— Ние тук умираме! Растат ни тумори! Гуши! Всичко е крадено! Храната... От своите деца крадем... Дрехите... От мъртвите... Газим се едни други... В тунелите! Червени... Кафяви... Всичко това е напразно! Всичко! Братя! Напразно! Ядем себеподобните си! В мрака! Нищо не знаем! Всички ни лъжат! Всички! Защо? За какво?!
— А къде да се денем? — извикаха му.
— Горе! Може да излезем! Да се спасим! Там има изход! Отзад! В тунела! Люк! Вървете назад! Там е свободата! Там! Излизайте горе! И където искате! Сами! Живейте сами!
— Той иска да ни отведе от Ханза! — извика някой напук.
Видя черните зеници на дулата. Едно, друго. Целеха се в него. А той не беше успял още да им разкаже. Забърза се.
— Напразно ще загинете сега! Ще загинете, а никой дори няма да узнае! Там има цял един свят! А ние тук... под похлупака! Ние ще издъхнем тук до един, а никой няма да узнае! Всичко това е напразно! Отидете си! Не бива! Назад!
— Откъде да вземем гъби?!
— Провокатор! — извикаха. — Той е провокатор! Не го слушайте, хора!
— Стойте! — Артьом махна с ръка, но в този момент от тълпата изплюха към него олово.
Заради това, че ръкомахаше, се отърва от курщума в сърцето. Уцели го в рамото — отново лявото. Събори Артьом, изби му мисълта от главата, стовари го по гръб в тълпата И веднага щом той млъкна, забрави всичко.
— Гъбиииии! — запищя някой тънко.
— ГЪБИИИИИИ! — застена народът.
Летягата успя да измъкне Артьом, да го изправи, да го прикрие с тялото си секунда преди тълпата да тръгне.
— За последен път! — изрева Свинолуп, но задните редици нито го чуваха, нито го виждаха.
Артьом видя с крайчеца на окото си как Свинолуп тупа картечаря по рамото, а самият той побягва нагоре по стълбите, на балкона, далеч от станцията. Трябваше да продължи да работи, да върши важни дела, не му беше позволено да загива. Той си отиде и се започна без него.
— Пусниииии! — каза тълпата на картечарите.
Летягата помъкна Артьом срещу хората — по-далеч от загражденията, по-далеч от дулата, като гребеше с всичките си мечешки сили, а потокът ги влечеше обратно, за да ги насади на шиповете, на врязващите се куршуми.
— Оооогън!
Изгърмя картечница, разгърна жужащите патрони във ветрило, покоси първия ред.
— Помилуй! — запищя някой. — Господи, помилуй!
— Помилуй, Господи! — застена друг, жена.
— Ще умрем тук! Помилуй!
— Там! Горе! Вървете! Горе! Не бива да умирате! Идете на свобода! — крещеше им Артьом, но викът му потъна в разпространилото се мигновено като електричество „Пощади ни!“.
