Четиримата паднаха на петдесет метра от станцията и загребаха през живите тела нататък, към светлината. Мъкнеха Савелий със себе си, без да гледат вече къде там го е ударил куршумът. Савелий хвана Артьом за врата, протегна се към ухото му с танкисткия си ръст, и закрещя, зашептя в ухото му; Артьом го чу, но се отдръпна: какви ми ги говориш?! Жив си и имаш още да живееш! Не биваше да се спират — тълпата се движеше и можеше да ги смачкат в стените или да ги стъпчат. Освен това трябваше да вървят, за да се изгубят в навалицата- преследвачите можеха да се появят всеки момент.
Телата тук бяха мършави, изморени, кожата по тях висеше. Промъкването през тях беше осезаемо — безмесните кости се закачаха в минаващите като ренде и сякаш изстъргваха от всекиго по нещо за себе си. Този глад ги е събрал тук от всички краища на Червената линия, осъзна Артьом. Но защо тук?
— ГЪБИИИИИ!
Странно как се държаха на крака — изглеждаше, че в тези мършави кокали не може да има никакви сили. Но не всички се държаха — от време на време се налагаше да се спъват в някой предал се, ботушите стъпваха в нещо меко — може би в кореми — и се подхлъзваха върху нещо твърдо и кръгло. Живите не можеха вече да плачат за нищо друго освен за гъбите.
Лесно беше да се определи посоката: всички глави в тунела бяха обърнати на една и съща страна. И между рева тихо припяваха думата „Комсомолска“.
Четиримата се движеха заедно с всичките и през всичките към Комсомолска. Пред тях се виждаха само темета. Остригани, обикновени, обръснати, сиви и бели. Сякаш тук хората спокойно се оправяха и без лица.
Артьом се обърна и видя как от дупката при тавана с краката надолу скача във вълните фигура с мундира на Ордена, последвана от още една. Летягата не беше изпълнил заповедта, но другите не можеха да си затворят очите. Вълните погълнаха гмуркачите; сега те щяха да заплуват и да търсят Артьом, за да го удавят.
Той удвои усилията си, тръгна с полусвити крака, за да може черната му униформа да се скрие зад чуждите червеникави рамене; дръпна и останалите надолу.
Нямаше смисъл да говорят помежду си: плачът и виковете на човешкото море заглушаваха всичко, изглеждаше, все едно си отварят и затварят устата без звук. Каквото и да искаха да кажат, получаваше се, че говорят за гъбите.
Пробиха си път до Комсомолска. Радиалната, червената. Погледнаха я отдолу, от релсите — огромна, тържествена и страшна.
Станцията приличаше по нещо на Библиотека „Ленин”: също беше висока, като двуетажна, и вече някаква съвсем не тукашна: правоъгълни сводове, никакви заоблености, колоните — високи, антични, със завити пшенични класове, опиращи се в тавана.
Из цялата станция имаше хлебни мотиви: храм на урожая на безбожниците. Колоните бяха облицовани в кафеникав мрамор с червени пръски, стените над коловозите — с плочки като в камерите за изтезания, а класовете под тавана бяха отлети от бронз като мечове.
Тълпата стоеше и на платформата, и на коловозите; тези които бяха на коловозите, искаха да се качат на платформата, а онези на платформата се стараеха да не паднат долу. И всички се носеха, пеейки с гръден стон химна на глада някъде далеч напред. Станцията беше потънала в полумрак; отгоре падаха и скитаха по белите и голи черепи лъчи на фенери, сякаш търсещи в бурната вода оцелели от корабокрушение.
Артьом вирна глава.
Комсомолска имаше втори етаж — балкони, които опасваха цялата станция на височина четири метра над платформата. Ц тези балкони все още не бяха потънали под човешкото море, Там засега стояха червеноармейци с автомати, опрели за удобство дулата в парапетите. Но в кого се целеха? Нали не във всички едновременно?
Между бойците бяха поставени офицери; те се опитваха да крещят нещо през високоговорители, но тълпата със своя глъч ги надвикваше.
По раменете, по главите, един през друг Артьом и останалите се изкатериха на платформата. Той погледна отново назад и забеляза черните вълнени лица в тълпата. И те забелязаха него, черния.
Приседна, плувнал в пот. Всичките му рани се обадиха едновременно: надупченото рамо, разбитото коляно, натъртеният гръб. Казваха му: край, достатъчно. Спри се, остани.
Отпред се мярна това, което всички толкова отчаяно искаха.
Насред залата като спасителен трап към хората се спускаше широка мраморна стълба с балкони. По краищата на залата е имало още две — но бяха съборени и зазидани. Само по средната можеше да се изкачи и така да се стигне до прехода към Околовръстната линия. Към Ханза. Натам и напираше тълпата.
На стъпалата стояха три кордона граничари; преносимите заграждения бяха омотани с бодлива тел, а на междинната площадка в двете посоки от грижливо спретнато гнездо стърчаха дулата на картечници. Не беше оставен никакъв път за нагоре.
— ГЪБИИИИИИИИИ!!! — ревеше станцията и сякаш цялата линия.
