Но когато пристигнаха на Цветен, някаква пружинка в гърдите му прещрака и реши да пожужи още малко. Артьом разгони с ръка червената мъгла пред очите си, изправи се. Сам чувстваше: няма да успее да направи много. Трябваше да свърши едно нещо, но важно. Напипа дръжката на нагана: нали? Наганът се съгласи.

— Отведи ме при Саша. Чуваш ли, Льоха? Помниш ли къде е?

— Аха. Куасива смъут искаш. Да умуеш въуху мацка? Не, пъуво да запушим дупките.

Ами добре. Де да бяха само дупките.

На Цветен ставаха странни неща.

Станцията беше претъпкана с бегълци фашисти. Изгубени, жалки, пребити. Железничарската фашистка униформа, подгизнала и сега изсъхваща, се свиваше и им умаляваше, сякаш я бяха шили за детски игри или спектакли, а възрастните си я бяха навлекли и бяха започнали да правят всичко на сериозно. Лицата им бяха издраскани и омазани с мръсотия, подкованите ботуши се бяха напукали.

— Какво? Какво се е суучиуо? — заразпитва Льоха познатите проститутки.

— Целият Райх е потънал. Пушкинска е рухнала. Таджиките я разширили некадърно. И рухнала. А после и съседните. Потънали.

— Таджиките некадърно... — усмихна се накриво Артьом. — Таджиките са виновни за всичко. Какви гадове.

— Всички се разбягали. От Тверска — на Маяковска. От Чеховска хората дойдоха тук.

— А войната как е?

— Не знаем. Никой нищо не знае.

Така ви се пада, мислеше си Артьом. Може би Господ наистина слуша и приема жалбите. Някой, може би онази жена от количката, е успяла да се оплаче на бог, преди арматурата да ѝ пръсне главата. Господ е преброил грешниците и праведниците в Райха и е решил Райхът да бъде затворен и запечатан. Само че защо изобщо го е отварял?

А с Омир какво е станало?

— Знаете ли дали се е спасил един старец? От Чеховска? — питаше Артьом железничарите. — Омир?

Те отстъпваха от него.

Откараха го при лекарката; тя намери сред ухапванията от телените бичове кървящи язви, пробити в кожата като с шило. Каза: няма да издържи дълго. Нужно беше спешно кръвопреливане, но един лекар по срамни болести няма какво и от кого да прелива. Изчовърка куршума, ругаейки Артьом, заля дупките с ферментирала домашна водка, сложи измачкан парцал върху зашитата кожа. Даде му аналгин с изтекъл срок на годност. От него му стана по-добре. Ето откъде го взимаше Савелий.

— Ние сега какво? — попита Летягата. — Трябва да ти намерим нормален лекар. Не тази слива ивановна. Ще ти върна кръвта обратно. С лихвите.

— Не. Аз при проститутките — каза Артьом веднага след като аналгинът започна да действа на раните му. — После ще се разплатим.

— Е, и аз там — намигна му Льоха. — Аз също туябва да напуавя потъукване.

— На твое място, Тьомич, по-скоро щях да се помоля — поклати глава Летягата.

— Може ли без сълзливост? — отговори Артьом.

— На, вземи патронки.

Артьом ги взе.

— Ще ходиш ли да се предаваш? — Той погледна в кривите очи на Летягата.

— Не. Старецът не прощава на дезертьорите.

— А ако ме предадеш?

— Тогава твоята Анка ще ме погне — каза му Летягата. — Което е още по-лошо. Добре. Аз тук също си имам една любима. Ей там. Като се изтощиш — ела.

— Да те отведа ли? — попита Льоха.

— Няма нужда. Спомних си.

Наистина си беше спомнил.

Разделиха се.

Артьом се затътри нататък и след като се скри в тълпата, се огледа: наистина ли се бяха разделили? За тази важна работа не му се искаше да моли за помощ никого. Цветен гъмжеше от паплач. Кой тук е агент на червените, на Ордена, на Ханза. Ослушват се, търсят го. Със сигурност го търсят.

Дясната ръка в джоба. Не пускаше нагана.

А при Саша се оказа пусто.

Вътре — никого, вратата — заключена.

Обезпокои се: а ако Бессолов я е отвел оттук? А ако с нея се е случило нещо по-лошо?

Отсреща, малко встрани, имаше тясна мрачна кръчма, оградена с „дъждец“ от слама от покрива до тавана. Можеше да се настани така, че стаичката на Сашка да се вижда през сламените струи, а минувачите нямаше да го видят лесно.

Артьом гледаше затворената врата. Искаше му се да си мисли за Саша, а мислеше за Аня. Виж ти, Владивосток. Защо тя по-рано не беше споменавала за Владивосток? Може би щяха да живеят по-добре, ако той знаеше за Владивосток.

Наблизо бърбореха, наведени един към друг, двама фашисти. Поглеждаха към Артьом с подозрение. Той се опитваше да изпита към тях омраза, но не му се удаваше: беше прегорял на Комсомолска. За да ги успокои, си поръча алкохол към аналгина. Храната не можеше да я гледа, само при мисълта за нея му прилошаваше.

— Дитмар... — долетяха до Артьом преднамерено сдъвканите думи. — Дитмар...

Той се поколеба и се реши.

— Познавате ли Дитмар? — попита ги.

— Ти кой си?

— При него работеше един човек. Иля Степанович. Трябваше да напише книга за него. И заедно с него беше още един. Наричаше се Омир. Мой приятел.

— Кой си ти, питам.

— Аз изпълнявах задача за Дитмар — призна си шепнешком Артьом. — На Театрална.

— Агент? — фашистът седна по-близо до него.

— Диверсант.

— Дитмар геройски...

— В течение съм.

— Цялата му агентура премина към мен — заяви онзи. — Сега ще работиш с мен. Аз съм Дитрих.

Перейти на страницу:

Похожие книги