— Той ме изпрати на поход. Тогава. Срещу черните. За ракетите. Не съм ли ти разказвал? А той не ти ли е разказвал? Не е ли пиел заради това? Не е ли заради черните? А от какво?
— Той? Не знам. Той... Всъщност ние с него малко разговаряхме. Недостатъчно.
— Та ти за него си писал в книгата си. Твоята, онази, в тетрадката. Как така?
— Не знам. Той, разбираш ли... Не е истински герой. Исках да направя герой от него. За да могат хората да четат и да се вдъхновяват.
— Затова ли го направи трезвеник?
— Ти откъде...
— Нали ти казах: Саша ми разказа всичко това. Не ми ли вярваш, какво?
— Трябва да отида при нея. Да я видя. Искам сам да се уверя.
— По-късно. Потърпи. Има нещо важно. Ето тук ми се струва, че никой... Влез. Почакай, сега ще проверя...
— Що се отнася до Хънтър... Да! Че кой ще иска да чете за алкохолик? Да го следва? Разбираш ли? Трябва да се получи мит. Красив. Хората седят в тъмното, в безнадеждността. Имат нужда от светлина. Без светлина съвсем ще се сринат.
— Разбирам. А сега ти послушай.
Артьом се наклони към него и зашепна горещо в старческото космато ухо:
— Хората седят в тъмнина, дядо, защото крият светлината от тях. Западът не е унищожен, дядо. Нито цялата Русия. Има и други оцелели. Почти целият свят е оцелял. Не знам точно как живеят там, но... Владивосток, твоите Полярни зори, Париж, Америка.
— Какво?...
— И всички тях ги крият от нас. Работят заглушители. Около Москва са разположили заглушители. Радиокули, които гасят сигналите от всички други градове.
— Какво?
— Ханза го прави. И моят Орден е наясно. Служи на Ханза. И прочиства всеки, който се добере по повърхността дотам. Намира го и го ликвидира. И всеки, който оттук се опита да се свърже с външния свят, и него. Затова и никой не знае. И мисля, че Червената линия е построила ветрогенератори за Ханза. Там такива ветрогенератори има, в Балашиха, за да снабдяват с електричество заглушителите. И един ров, изкопан с багери, огромна яма, пълна с трупове, петкраки кучета ги ядат. Наедно строители и придошли от други градове. А Ханза затова на червените дава патрони. Или не затова, а просто така, за поддръжка. Двайсет хиляди патрона, представи си! А червените с тези патрони потушават гъбените бунтове. Стрелят право в тълпата, Казваш им: можете всички да излезете оттук, от метрото! Там, на повърхността, има живот! Вървете! А те напират към Ханза и под куршумите... Затова е важно ти да запишеш всичко това. В тетрадката. А, и още. Те лъжат всички, че ние трябва да се крием тук, защото наоколо са враговете, че войната продължава, но всичко това е лъжа, сигурен съм, че е лъжа. А защо — ще разбера, ако ми се получи. Но засега така пиши. Става ли? Пиши, за да знаят хората. Това е важно.
Омир отдръпна ухото си, погледна внимателно към Артьом; така, сякаш трябваше опипом да обезвреди мина. И съчувствено също, но се опитваше да прикрие съчувствието, защото разбираше: кукичката е невидима, съчувствието може да се закачи за нея.
— Ти как си? — попита той. — Честно да ти кажа, не изглеждаш добре.
— Край с мен — отвърна Артьом. — Може би седмица ми остава. Затова пиши, дядка. Записвай.
— Какво да записвам?
— Всичко. Всичко, което ти разказах сега.
Омир кимна.
— Добре.
— Разбра ли всичко? Да ти го разкажа ли още веднъж? — Артьом се изправи на здравия си крак, надникна в прохода.
— Не всичко.
— Какво не ти е ясно?
Омир се поколеба.
— Ами това... Всичко... Малко странно... Звучи. Честно казано.
Артьом се отдръпна. Огледа стареца от разстояние.
— Ти си мислиш... Не ми ли вярваш? Също ли смяташ, че съм се чалнал?
— Не съм казвал такова нещо...
— Слушай. Разбирам, че всичко звучи шантаво. Но е истина, разбираш ли? Противно на всичко, което знаеш за метрото — че на повърхността няма живот, че няма къде да се дяваме, че червените са срещу Ханза, че в тази Ханза са добри, че всичко изобщо... И изобщо всичко — да, със сигурност — е лъжа! Ние просто толкова дълго сме живели с нея...
— Един град може би... Или два... — Омир се намръщи, положи усилия да повярва на Артьом. — Но целият свят? И заглу- шители. И Ханза.
— Няма значение. Засега просто запомни. А после ще запишеш. Ще си го запишеш ли? Мен скоро няма да ме има, дядо. И не искам всичко това да изчезне. Ето ти задача, чуваш ли? Толкова неща научих. И ако ти — ти! — не запишеш всичко това в тетрадката си... Никой никога няма да научи. Днес ще се опитам... Няма значение. Може и нищо да не ми се получи. Ноти разбираш ли? Ти можеш да промениш нещо. Ще го направиш ли? Ще запишеш ли?
Старецът примлясна. Погали кокошката. Тя седеше сънена.
— Дори всичко това да е истина... Кой ще напечата такова нещо?
— Има ли значение кой?
— Ами как... А хората как ще го разберат?
— Дядо! Какво, трябва задължително да се печата ли? Омир — онзи Омир, истинският — та нали той изобщо нищо не е писал! Бил е сляп! Той просто говорил. Пял там... И хората го слушали.
