— Онзи Омир — да — съгласи се старецът. — Който е истинският — с унила усмивка повтори той. — Добре. Ще запиша, разбира се. А ти трябва да отидеш при лекаря. Що за разговор е това — остава само една седмица! И ще отидем... Ще ме отведеш ли при нея?
— Благодаря, дядо. А после аз на теб още... по-подробно. |Когато разбера. Направо ще ти го издиктувам. Ако се получи.
Докато вървяха, Омир мълчеше. Нещо му се въртеше на езика и той все го смучеше, стискаше зъби, за да не го изпусне.
После избоботи:
— И знаеш ли още какво? Наложи се още две статийки за тяхното вестниче да напечатам. Принудиха ме. Е, там, знаеш... За пробива на Шилерска...
— Е, нали са те принудили — каза му Артьом.
— Принудиха ме.
*
* *
Върнаха се.
А там всичко се беше променило. Дитрих и другарите му I бяха дояли всичко и бяха изчезнали. А в Сашината кабинка стенеха. С нея всичко беше наред.
— Ето тук — каза Артьом.
Спогледаха се.
Седнаха да чакат зад дъждеца, всеки загледан в своята чаша. Омир се въртеше, кашляше. Артьом се вслушваше в себе си: какво има там? Вътре виеше вятър. Въртеше железните перки, скърцаше, изработваше сила, за да може Артьом още малко да го бъде на земята. Къде сте, бели тумбести небесни кораби? Къде летите по този вятър? Пийваше водка: в чашата, от това че беше докосвал устните си до нея, се разтваряше розово облаче, а вътре, в Артьом, по същия начин — мътен облак. Додряма му се. Колко време не беше спал? Денонощие?
Излезе някакъв невзрачен тип, закопчаващ панталоните си. Усмихна се като победител. Какво да се направи срещу това?
Омир скочи от мястото си, затътри се натам. Заряза кокошката.
— Саша?!
— Омир... Ти?...
Артьом не се помръдна. Това не беше неговият разовор. Но не можеше да не чува.
— Боже... Ти си тук... Защо така? Сашенка...
— С мен всичко е наред.
— Аз... Мислех, че си умряла... Търсих те там, на Тулска
— Прости ми.
— Защо не ми каза? Не ме намери?
— И ти как ме намери?
— Аз... Артьом. Познаваш ли го? Той ми показа.
— Той тук ли е?
— Ти... Защо се занимаваш с това? Саша? Защо с тази мръсотия?
— Нима това е мръсотия?
— Не бива. Не бива с това. Хайде, ти... Събирай си нещата. И да вървим.
Артьом поглади барабана на нагана. Не точно сега. Утре, вдругиден — когато при нея се появи Бессолов. Нека му отвори. След това — моля. Става ли? Кокошката го гледаше, наклони глава на една страна.
— Къде? Никъде няма да ходя.
— Как така? Задържали са те тук? Ти си робиня? Можем... Ще помоля...
— Не.
— Не разбирам! Можеш и друго да работиш... Ако трябва да те откупя... Трябва ли?
— Не съм робиня.
— Тогава какво?! Не разбирам...
— Тук съм на своето място. По-добре ми разкажи за себе ся, как си? Как е... Хънтър?
— Не знам. Господи... Какво означава на своето място?!
— Там, където съм нужна на хората.
— Това са глупости, това са безсмислици! Та ти още нямаш осемнайсет! Какви ги говориш?! Това е бардак! Вертеп! Всички тези мръсни мъже... Това не може да продължава така! Махаме се оттук!
— Не.
— Тръгваме!
— Пусни ме!
Кокошката се вслушваше: безпокоеше се за Омир. А Артьом не се месеше. Нямаше право. А и на чия страна да се намеси?
— Не си длъжна! Нямаш право! Ти не си проститутка!
— Като че ли това е най-лошото, което може да се случи на човек.
— Ти... Бедното момиче. Аз те изгубих... Аз съм виновен...
— Не си виновен ти. Не си ми баща.
— Аз и не... Защо трябва да си тук? Не е нужно!
— Това ли е всичко? Нали си мислеше, че съм умряла. Ето ме, жива — каква разлика има дали съм проститутка, или не?
— Ти! Не! Си! Проститутка!
— А каква съм?
Някакъв човек се спря до отворената врата. Обръснатият му врат беше нагънат на дипли. На раменете му се мъдреше кожено яке. Охрана? Проверява дали господарят му може да влезе? Артьом разтърка очи, подаде се напред, огледа се наляво и надясно. Тъмни коси, сресани на път, торбички под очите — няма ли такъв човек в тълпата?
— Ти не си такова момиче, което е готово за патрони... Която позволява.. Да ѝ... На нея... Не си те спомням такава!
— Ясно. Ами ако съм такава, тогава?
— Не! Това е гадно!
— Ами направи ме друга в своята книжка. Направи ме такава, каквато ти харесвам. Какво значение има с какво се занимавам? Какво значение има какво става с Хънтър?
— Какво общо има той с това?
— Ти завърши ли книгата си? Как? Какво се случи на Тулска?
— Не разбирам. Потоп! Нахлу вода.
— Чудо. Все още ли си го описал като чудо?
— Това не е финалният вариант.
— Но превърна касапницата в чудо. Ето, и мен ще поправиш. Направи ме фея. Извинявай. Скоро ще пристигне следващият ми гост. Приемам по график. Като лекар. Направи ме лекарка.
— Няма да си тръгна!
Човекът с надипления врат изслуша всичко, плю и си замина. Артьом омекна. Поглади с пръсти Ряба. Кокошката дремеше. Наганът не спеше.
*
* *
Аналгинът и спиртът въртяха този вертеп, въртяха света, въртяха ненадеждно закрепената глава на Артьом. Най-накрая Омир излезе — изгубен, като залян с ледена вода и треснат с ток.
— Тя защо така?
— Ти върви. Върви, дядка. Остави ме да поговоря с нея. После... Ще се видим. Хайде пак в оная кръчма. Където бяхте с Иля. Предай му моите съболезнования.
— Ти също ли... с нея?
