На Артьом от това му стана смешно. Той вече гледаше на Дитрих малко изпод облаците. Оттам много нещо може да се окаже смешно. Но не всичко.
— Човече — Артьом изтри устните си с опакото на дланта, показа на Дитрих кръвта. — Остави ме да умра спокойно.
— Облъчен? — осъзна Дитрих и се отдръпна. — Ти онзи сталкер ли си? Вербуваният?
Артьом внимателно измъкна револвера под масата, за да не се закачи за джоба в бързината.
— Познаваше ли Омир?
— Теб нима не те убиха там, на Театрална?
— Както виждаш, не.
Изглежда, Дитмар беше определил съдбата му, без много- много да съгласува решението си.
— Добре... Щом си наш ветеран...
— Не викай. Може да ни чуе някой.
— Тук са те. Измъкнаха се. Пият наблизо. И единият, и другият. Също мои подопечни. Да те отведа ли?
— Отведи ме.
Омир е жив. Слава богу. Трябва да го намеря, ще изчакаш ли, Саша?
На Артьом му оставаше седмица или колко там. А Омир никъде не се канеше да ходи. Трябваше да му се изповяда, в неговата тетрадка. Нека да запише всичко. За кулите, за ямите, за тунелите, за гъбите и за патроните. Нека да запише всичко за проклетия Орден. И най-важното, святото — това, че света го има.
Искаше история — ето ти история.
Оказа се, че старецът седеше само на двайсет метра. Пиеха заедно с Иля Степанович — мрачно, без да се чукват.
Щом видя Артьом, лицето му грейна.
Омир беше разчорлен — венчето от сиви косъмчета около плешивината стърчеше и под жълтата светлина на лампата приличаше на златен ореол. Беше се възстановил. В ръцете му лежеше кокошка — онази същата, на Олежка. Никой не ѝ беше извил врата, нито я беше направил на супа; дори си беше отяла на фашистка храна, беше се угоила, гадината.
Артьом се приближи до него, прегърна стареца. Колко време не се бяха виждали? Година?
— Жив си.
— И ти си жив.
— Как си, дядо?
— Как да съм? Ето. Започнахме с Иля... Да работим. — Омир погледна към Артьомовия водач. — Здравейте.
— И как върви? — обърна се Артьом към Иля Степанович.
— Добре — отвърна онзи към Дитрих. — Пишем. Получава се.
— Много добре — каза Артьом. — Да вървим, дядо, да се поразходим ли, какво? Благодаря, геносе — кимна той на Дитрих — Няма да го забравя.
Дитрих, разбира се, трябваше да тръгне след тях, за да ги подслушва. Но зад сламенния дъжд изстиваха гъби и се грееше домашна водка. Пък и Райхът като че ли вече го нямаше.
— Нито крачка вън от станцията! — строго се разпореди той. — До по-нататъшно разпореждане.
Повлякоха се през стаичките: в коридора жените бяха наредени като мъниста. Как да си намерят по-закьтано ъгълче?
— Получава ли се писането? — поинтересува се Артьом.
— Не точно както трябва.
— Защо?
— Жена му на Иля се обеси. Нарине. И той пие.
— Кога? Кога се случи това?
— Ами поработихме няколко дни и... А фюрерът изискваше... Всеки ден идваше лично, четеше, питаше. Наложи ми се за двамата, общо взето. Затова пък Иля обеща да ме вземе за съавтор. И на корицата, и всичко. Ласкателно, а?
— Охо — Артьом погледна Омир. — И как е той, фюрерът?
— Ами... Ако питаш за така... В ежедневието... То — обикновен.
— Обикновен — каза Артьом. — Проклет да съм. Най- обикновен човек. И сигурно е някой си Василий Петровия.
— Евгений Петровия — поправи го Омир.
— Почти го улучих — усмихна се Артьом. — До изродите стигнахте ли вече? В учебника?
— Не успяхме — отвърна Омир и погледна встрани. — И вече не е ясно дали ще успеем. Всички се разбягаха. Край с Райха. Фюрерът се дяна някъде.
Кокошката разпери криле, сякаш се канеше да отлети, а Омир, изучил вече кокошите навици, я отдръпна по-далеч от себе си. Тя се сви и се изцвъка на пода.
— Поне снася ли? — поинтересува се Артьом.
— He. Бойкотира — усмихна се мрачно старецът. — Макар че аз и черупки ѝ осигурих. Дявол знае какъв е проблемът.
Продължиха да вървят, разговаряха покрай пребити фашисти и вдъхновени проститутки под звуците на чужди ахкания и охкания, между просвистяванията на пръчка, настроени под ритъма на нечия извратена любов.
— Е, какво. Затова пък няма да се налага да си заглушаваш съвестта — каза Артьом, чувствайки как от умората започва да го сърби да разкаже всичко. — Сега вече можеш да напишеш своя собствена книга. Както искаше.
— Моя, която никой няма да тръгне да печата.
— Зависи какво ще напишеш в нея.
— А какво да напиша?
Стори му се, че някой се влачи след тях. Обърна се веднъж, още веднъж. Човекът като че ли се разтвори в маранята. Може би не вървеше след Артьом, а по своите си дела. А може и да беше поизостанал, за да не се набива в очите на хората.
Ръката на нагана.
— Ти намери ли своята Саша? — обърна се Артьом към Омир.
— Моята? Не. Ти...
— Тя е тук, дядка. Вчера беше тук. Разговарях с нея. За теб.
— Ти знаеш ли?... Знаеш ли къде е?
— Знам.
— С нея всичко ли е наред? Къде сме? Дай най-добре при нея... И какво... Тя тук... какво прави?
— Какво правят тук жените, дядка? Работи.
— Стига, бе! Саша?... Не вярвам.
— Ами...
— Не е вярно!
— Я кажи... За Хънтър истина ли е? Че се е пропил? Дори не знаех, че се познавате.
— Хънтър? Ти него също ли?... Откъде?
