— Погледни ме. Къде ме слагаш? Трябва да поговоря с нея.
— Отведи я оттук, Артьом. Ти си добро момче. Искрено. Отведи я.
— Искрено. Добре.
Почука. Тя вече беше чула гласа му и не се изненада. Той влезе вътре, олюлявайки се.
— Здрасти.
— Ти се върна! Беше ли в твоята Балашиха?
— Бях.
— Изглеждаш разстроен. Седни. Искаш ли нещо? Вода? Ето тук, заповядай.
Тя беше изумително чиста, Саша. Свежа. По нея не полепваше никаква мръсотия. Ето, току-що я бяха мачкали, бяха я разкъсвали на късчета, а тя само си оправя косата и отново се изправя. Как го правеше? Как го правят жените? Може би изпиват мъжете?
— Там... Там има заглушители. В Балашиха.
— Какви заглушители?
— Сашенка. Онзи човек, когото наричаш свой господар... Бессолов...
— Почакай. Какво е това тук? Господи, какви ужасни рани! И това... Целият гориш.. Имаш температура.
— Спри се. Чуваш ли ме? Този Бессолов. Що за човек е?
— Имаш пистолет.
— Кога ще дойде?
— Бедничкият. По-зле ти е, нали?
— Това той ли беше? Онзи извратеняк, който те използва тогава, през нощта? Който използва и мен? Който ни гледаше?
— Който ни запозна?
— Чуй ме. Изслушай ме. Кога ще дойде той? Искам да поговоря с него. Трябва.
— Защо?
— Защо. Той стои начело на тази пирамида. Той ръководи всичко тук. Червените върти, фашистите... Мелник. Искам да разбера. Какъв е смисълът. Всички да сме в метрото. Какъв е планът. Нека ми каже.
— Погледни. Коричките ти са паднали. От изгарянето. Може ли? — Ето... Ти ми каза, че сам съм се изгорил?
— Да.
— Защо съм го направил? Защо?
— Поговори с него и се изгори, С Алексей.
— Аз? Тоест... Заради Ордена? Аз... Аз съм си изгорил девиза на Ордена... Той ми е разказал нещо за него? С какво се занимават сега?
— Спомни ли си?
— Значи, и ти всичко си знаела?
— Артьом. Искаш ли да полегнеш? Едва се държиш на краката си.
Той приклекна до стената.
— Защо не ми обясни? Защо ме изпрати в Балашиха?
— Тук няма какво да направиш, Арьтом. Понякога може само да се изгориш с цигара. И това е.
— И за заглушителите?! И за света?!
— Да.
— Кога ще дойде той? Кога?!
— Не знам.
— Знаеш! Нали каза, че го чувстваш! Кажи!
— Какво искаш от него?
— Скрий ме. Скрий. Моля те. Скрий ме тук.
— Ще те скрия — тя клекна до него, погали го нежно по голите слепоочия, по темето. — Ето, седни зад пердето.
Дръпна завеската.
— Още може да се направи. Все още е възможно.
Той се загледа в плата, обсипан с цветенца, и в сърцевината на всяко цветче виждаше нечий безок тил, цяло цветно поле от тилове. Тук бяха изобразени всички хора от Червената линия, безлики, живеещи само заради това един ден да ги прострелят в тила: такъв орнамент.
— Защо — шепнеше си упорито Артьом, за да не заспи. — Дори да си господарят, дори да си самият дявол. Всичко ще разкажеш. Защо постъпваш така с нас. Защо така постъпваш с хората. Защо трябва да седим тук. Ако не ми кажеш — право в челото. Точно от вашия наган. Между очите. Гадина.
Мърмори си, мърмори си и заспа.
ЧУДЕСА
И умря.
Винаги му е било интересно има ли нещо там, или просто светлината угасва. И не трябва ли с някого да се уговори, за да се отправи назад, към детството си. В довоенното време, при все още живата си майка на още живата Земя. Ето това щеше да е един чудесен рай.
Но задгробният свят се оказа друг. Какъвто бе животът, такъв се оказа и задгробният свят: плътно затворен. Само че по-чист и стените бяха прясно боядисани. С маслена боя. Ако целият живот беше боядисан с маслени бои, то раят и адът също трябваше да са така.
Освен стените имаше и легло. Край него имаше подредени и други, празни. Странно: нали не беше умрял само той.
Имаше още и метална стойка, на която беше окачено прозрачно пликче с някаква течност. От пликчето излизаше гумена тръбичка, която стигаше до ръката на Артьом и подменяше кръвта му с някаква гадост.
Аха. Значи е жив.
Вдигна ръката си, стисна дланта си в юмрук, после разтвори пръстите си. Не беше завързана. Помръдна с крака — свободни. Отметна чаршафа, огледа се: както майка го беше родила. Дупките от куршуми бяха залепени с лейкопласт, бял. Защо беше направено това? От кого?
Размърда гърба си — не почувства нищо. Зарастваха ухапванията от бодливата тел. Погледна към изгарянията от цигара: коричките бяха паднали. Под тях — розови петна.
Какво се беше случило?
Започна да си спомня: имаше цветчета с тилове. Разговаря, ще със Саша. Револверът му беше в ръката. Как вместо това се беше озовал на леглото, а вместо кръв му вкарваха заместител?
Спусна краката си на пода. Хвана се за стойката като за патерица. Струваше му се непривично да стои на крака. Главата му се въртеше, звуците се изкривяваха.
Стаята беше квадратна, с една врата.
Затътри се към тази врата на своите кокили заедно със стойката и с фалшивата кръв. Дръпна я. Заключена. Почука. Никой не отговори.
Но там, зад вратата, животът течеше. Чуваха се някакви гласове, филтрирани през шперплата, музика, смях; смях. Може би все пак беше раят? А той се намираше в съблекалнята? Трябваше просто да се отърве изцяло от своята развалена кръв, да налее вместо нея ангелската, безцветна, и щяха да го пуснат?
