— Ако можем да попаднем там... Ние цялата тази тяхна система... Ще напечатим поне няколко хиляди листовки. А? И ще раздадем на народа на Таганска. Е, и по пътя на други... Прочети и предай на следващия. На Китай-град... И в листовките на- право ще разкажем за бункера! Ще доведем тълпата до входа! Бессолов ще ни отвори, мръсникът, няма къде да се дене... И край! Нека кажат истината в лицата на хората! Тогава няма да бъдем сами, Летяжка. Дори и да не се получи веднага с щурм... Листовките пак ще се разпространят из цялото метро!
— Туябва уи да пуснем науода от Таганска в бункеуа? — уточни Льоха. — Всичките уи?
— Колкото повече, толкова по-добре. Нека сами да видят как тези твари затлъстяват и винаги са затлъстявали. Като го видят, може и да повярват в останалото. А? А, Льоха? Дядка, ще можем ли?
— Теоретически — каза Омир. — Ако хартията е оцеляла... Нея по принцип я съхраняваха в пластмасови кутии... За да не се навлажнява... Може и да е оцеляла...
— А, Летяжка? Нашите там какво разправят? Забравили ли са вече всички, които червените избиха?
— Такова... — Летягата въздъхна. — Как да го забравиш?
— Значи, имаме план. Рискован, разбирам. Но може да се получи, а?
— Може — призна Льоха.
— Мислиш ли, че ще ни позволят да раздаваме явно тези листовки? — усъмни се Омир. — Ако тук, както казваш... Ако държавата не се е дянала никъде... Ти представяш ли си, че това е нашата държава?
— Не. Майната му, дядо! Трябва да се опитаме! Трябва да кажем всичко на хората! Те трябва да бъдат пуснати!
Омир кимна.
— А ти... Какво ще правиш на повърхността! Когато излезем? — попита той Артьом. — Поне къде ще отидеш? Решил ли си?
— Ще живея! Като по-рано! Там ще решим! Като хора! А, какво? Не е ли ясно?
— Не много — въздъхна Омир. — Ето, аз не знам какво.
— Какво значение има? Ако ще гъби да се садят, ако ще пшеница, аз съм готов! Ако съм там. Но първо... Та там е такава огромна земя. Може да се обходи цялата. Да си намериш място... Каквото ти душа иска. Град... Или океански бряг. На вас какво, не ви ли е обидно, че има шепа вампири, които са решили вместо нас, че никога няма да видим всичко това?!
— И седят по цяу ден и пуюскат! — добави Льоха.
— Трябва да има причина! — отново увери Летягата.
— Има причина! На тях им прилошава от откритото пространство! А теб те държат при себе си като говедо!
— Да ги изхвъууим от този бункеу на майната им — реши апостолът. — Ноумауен ти е пуанът. Стига да не ни пуецакат.
— Ти разбираш ли, брат? — Артьом хвана Летягата за огромното рамо. — Ти там, горе, ще направиш повече за хората! За какво си се клел! За това, че ще помагаш на някакви червеношкембести плъхове да стрелят в своите? Ти си се клел да защитаваш хората! Всички! Метрото! Ако ние изведем всички тях горе — ето там, ето тогава ще сме им наистина нужни! На хората! Защото ние, Орденът — ние имаме опит. Ние умеем. Там. Разбираме рисковете. Познаваме зверовете... За фона знаем всичко. Там ни е мястото! Не тук! Не да режем гърлата на онези, които идват при нас от другите места! А с наша помощ всички да се доберат до жива земя! Е? Съгласен ли си?
— Съгласен, съгласен — промърмори Летягата.
— Дядо?
— Не знам.
— Дядо, разбирам, че те е страх да ходиш горе. Толкова години си седял под земята. Тук вече всичко ти е ясно. Уж тясно, уж тъмно, но вече като родно, нали? И горе някак... И не си само ти така. Аз нали на Комсомолска виках хората след себе си... Нито един не повярва, никой не тръгна. Ти не си виновен. И те не са виновни. Тези гадини от бункера са виновни, ето кой. Теб са те лъгали, нас всички са ни лъгали. Приучили са ни да сме къртици. Доказали са ни, че сме червеи. Но всичко това е лъжа и е изградено върху лъжа. Ако не им кажем истината, ако ти не я кажеш — на теб ти се получава! Нали, Иля Степанич? Той е талант? Ако не им кажеш истината за количките с труповете, за арматурата, за моя тунел, за кучешките ями, за картечниците на Комсомолска — тогава кой ще им я каже? Никой! Знам, няма да повярват! Няма да повярват веднага! На мен никой не ми вярваше! Дори вие не ми вярвате докрай! В такова е трудно да се повярва... Но трябва. Нека те тикат с пръсти. Нека те наричат смахнат. Нека те смятат за враг. Някой трябва да им каже. Нека се посъмняват... Току-виж някой повярва! И някой тръгне след нас! А?! Трябва да направим това за хората. Дори и те сега да са против. После ще разберат. Или ти — какво? Пак ли ще печаташ фашистки листовки?!
Иля Степанович не се показваше иззад коленете си, сякаш беше умрял. Когато светът се бе разкъсал на парчета, него го беше ударил в сърцето.
— Не — поклати глава Омир. — С това е свършено.
— Значи така? Ако има шанс, ще го направим? С мен ли сте?
— С теб сме! — отвърна Льоха. — Да опънем буужоата!
*
* *
Времето преди съда започва да се свива в спирална пружина — колкото по-натегната беше, толкова по-бавно вървеше.
Артьом искаше от надзирателите среща с Мелник — но те бяха с черни плетени лица, не разпознаваха Артьом и Мелник също не искаше да си спомня за Артьом.
