— Можем да ги изхвърлим оттам! — каза разпалено Артьом. — Да ги изгоним в метрото! Да изправим пред хората тези гадини. Нека сами си признаят, нека Бессолов си признае, че са ни лъгали толкова години. Нека да кажат, че светът отгоре си го има, че ние тук, долу, само напразно измираме. Нека да заповядат на своите да изключат заглушителите. Това реално ще преобърне всичко! Охраната там е малко. Само да разберем как да попаднем вътре...
— А откъде имат тоукова за пуюскане? — попита Льоха.
— Складове. Държавното хранилище. Но мисля, че взимат и от метрото. От Ханза... Та Ханза им е в джоба! Всичко им е в джоба. Червените изпращат затворниците си на строежите им, Ханза ги храни, а Орденът... почиства. Ти знаеше ли за това? А, Летяга?
— Не. — Летягата гледаше покрай Артьом, в стената.
— А Мелник?
— Не мисля.
— Трябва да му се каже!
— Ще му кажеш. Ще имаш възможност.
— Той говори ли с теб? Ти видя ли го изобщо?
— Видях го. Ще има трибунал. Тоест той сам ще реши. А Анзор ще подпише. Дезертьорство. Изобщо за такова ми се полага... И на Льоха. Него нали уж го приеха при нас. Така че ще отговаря. Е, сега и теб. Знаеш какво се полага. Бесило.
— Уично мен мама не за това ме е уаждала. Тя на мен, между дуугото, гоуямо бъдеще... — съобщи Льоха.
— А теб какво? — обърна се Артьом към Омир. — При теб за какво се хванаха?
— Водя се свидетел — сви рамене онзи. — Аз какво? Мелник дори не ме помни. Може и да ме пуснат.
— Свидетел — повтори Артьом. — Мислиш ли, че са му нужни свидетели? Аз също не съм точно дезертьор. Ако не го убедим... Край с всичко.
— А Иля?
Артьом се обърна, погледна Иля Степанович. Той седеше на студения под, без да сваля поглед от Артьом. Погледите им се срещнаха — сепна се.
— Всичко това истина ли е?! За Райха?... За Евгений Петровия?... За дъщеря му?!
— Имаше пакет със снимки. Аз самият го държах в ръцете си. И Бессолов го каза. Мисля, че е истина.
— Той избяга. Фюрерът. Избяга.
— Знам. Ето, търсят го, искат да го върнат. Разправят, че ще ви построят нов Райх.
— Аз също... имах... дъщеря — каза Иля Степанович, преглъщайки със сухо гърло. — И я взеха. И... А той, значи... Той си я е оставил.
Артьом кимна. Иля Степанович се скри зад коленете си, сви се.
— Нима те никъде не са се дянали? — каза Омир. — Досега? Властта? И управляват цялото метро?
— Управляват го. Но в това е и тяхната уязвимост. Ако ги извадим оттам... И ги арестуваме... Може най-накрая да пуснат всички! Горе! Всички ние можем да излезем. А?
— Ами да.
— Трябва просто да убедим Мелник. Да му обясним как са манипулирали него самия.
Замислиха се. Навярно всеки за свои си неща.
В коридора се чу тътрене. Изскърца и се отвори малкото прозорче на височината на лицето. Зад решетката се показа силует. Не му достигаше ръст.
— Артьом!
Той потрепна. Приближи се до вратата. Прощепна:
— Аня?
— Защо дойде? Защо се върна тук? Защо? Той ще те убие.
— Трябва да измъкна своите хора. И искам с баща ти... Още веднъж. За последен път. Да поговоря. Трябва само да поговоря с него. Можеш ли да го помолиш?
— Нищо не мога. Той вече не ме слуша.
— Трябва да му обясня! Кажи му! За Невидимите наблюдатели!
— Чуй ме. Той назначи съд. Днес. Ще има другарски съд вместо трибунал.
— Другарски съд? — потрепери Летягата. — За какво му е тази цирк?
— Защо? — попита Артьом.
— Не знам... — Аня говореше с разтреперан глас. — Заради мен. Иска да те осъдят всички. Вас да ви осъдят. За да не е лично той.
— Анечка... Нека. Това е добре, че е другарски... Добре, че всички. Нека слушат. Ще им разкажа всичко. Ще видим тепърва кой кой е. Ти не се безпокой. Благодаря ти, че ми каза.
— Това с нищо няма да помогне. Там повече от половината са ханзийци. Те ще гласуват така, както е нужно. Дори и всички наши... гласовете няма да са достатъчно.
— Но ние ще опитаме. Ще опитаме. Благодаря ти, че дойде. А аз се чудех как да поговоря с момчетата. И ето, че той сам... Сам ми дава такава възможност.
— Ей! Ан! — извикаха от коридора. — Достатъчно!
— Артьом...- Капачето се спусна; Аня изчезна. — Аз...
Отведоха я.
— Слушайте. Ще успеем. Летяга? Чуваш ли ме! Ако ме подкрепиш — всичко ще се получи.
— Как?
— Бессолов трябва скоро да дойде за Саша. На Цветен. Ако имаме поне няколко бойци... На него охраната му е само двама — трима души. Ще го хванем. Ще го отведем в бункера. На Таганка, през Китай-град. А самият бункер... Там защитата е почти никаква. Ако ни го отворят... На Бессолов... Отвътре...
— Няколко души нищо няма да решат.
— Мислех си за това. Аз плавах дотук през Райха. Водата вече е спаднала, На Чеховска е почти сухо. И навсякъде плават вестници. Омир? Те там имат ли печатница? На Чеховска?
— На Чеховска — каза Омир. — В служебните помещения.
— Там все още има електричество тук-там. Видях. Може и да не е заляло машината. А ако вместо вестниците им напечатаме листовки? Да разкажем на хората как ги правят на глупаци. Да им кажем за Наблюдателите. За заглушителите. Как мислиш, ще се справим ли? А?
— Аз, когато бях там... На нас ни показваха. На мен.
