Ако можеше да привлече на своя страна Ордена... С такава сила и против Наблюдателите нямаше да е страшно. Орденът беше отстоял един бункер, можеше и да завоюва друг.
Само че как да ги разтърси? Да им разкаже за продадените Другари? Но дали ги беше продал Мелник — и на кого? И него самия го бяха продали и купили, стария идиот; а момчетата бяха загинали просто без смисъл. Заради инициативи на равнище средни звена. Старецът поне разбира ли сам за какво си е дал краката?
А ако му разкаже, ако му обясни?
Какво му е известно на него, Святослав Константинович, за метрото? Това, което му е споделил Бессолов. А нали и на него навярно са му тикнали в зъбите полуистината. Та той не може да е щастлив от факта, че от герой се е превърнал в дядовата питка в инвалидна количка — и то не заради спасението на метрото, а защото не са му доверили втората част от истината?
В другия край на платформата, до пристана, се клатушкаше бутилков сал. Край него дремеше пиян железничар. Артьом се огледа, замисли се. Да преплува през потопения Райх — там нали не е залято до покрива? — и ще стигне до Полиса. Да поиска разговор с Мелник. Да му доразкаже всичко, което онзи не е знаел, да му доразкрие истината. Ако не застане на страната на Артьом, поне да пусне хората му.
Докато вървеше към сала, свали от някакъв бардак лампа на свинска мас. Не е фенер, но поне ще има някаква светлина в тунела. Промъкна се до сала, побутна спящия с върха на лакейската обувка — непробуден.
Отвърза клатушкащия се съд, скочи върху него и пое по мътната река в тръбата. Вместо весла — черпак, завързан за бастун; гребеш ту от едната страна, ту от другата. Салът се въртеше неохотно — не му се връща обратно, но все пак се плъзга към тъмнината. Светлината от лампата — на крачка напред, дори черпакът стига по-надалеч. Тунелът вървеше надолу; таванът се снижаваше, доближаваше се до темето на Артьом. Щеше ли да му стигне въздухът?
Вече не можеше да гребе прав, таванът не му даваше. Наложи му се да седне.
Насреща му доплува плъх. Видя суша, зарадва се.
Качи се при Артьом на сала, седна скромно на края. Артьом не се опита да го прогони. Някога се беше боял от плъховете, но вече не. Плъхове като плъхове. Лайна като лайна. Тъмнина като тъмнина. Живот — като при всички останали. Не би и го и забелязвал, както и другите не го забелязваха, ако не знаеше, че има и друг живот.
Лампата беше окачена за сала, опитваше се да погледне не само напред, но и отдолу, под прозрачното дъно.
Долу водата се плискаше.
Той си мислеше за Саша. Прощаваше се с нея. Защо Саша не иска да разкаже на хората за това, че те не са длъжни да седят под земята? Защо самата тя е тук? Защо избира Бессолов?
Вонеше на свинска мас. Плъхът дишаше с наслада.
Под дъното се преобърна един удавник, вторачи се в лампата през преградата от бутилки с опесъчените си отворени очи.
Отдавна не беше виждал светлина, опитваше се да си спомни какво е това. Хвана се отдолу за сала с дебелите си пръсти, пречейки му да премине, после го пусна.
Таванът се снижи още повече. Застанал на колене, Артьом можеше да докосне ребрата и спойките му.
Плъхът се замисли — и скочи във водата. Все пак заплува към Цветен, към своите.
Артьом се спря. Погледна назад — там беше също толкова тъмно. И даже още по-тъмно. Ръката му пошари по гърдите, по вече беше дал кръстчето. Добре, както и да е. Помоли се и без него.
И продължи да гребе нататък.
А после водата започна да отстъпва.
Може би беше отминал падина, дълбоко място. Таванът престана да го притиска, отмести се нагоре, даде му да подиша. Отпред се мяркаше светлина: опитваха се да мигат настанили се на самия таван лампички. Явно генераторите някак се бяха предпазили от потопа.
Когато се добра до станцията, стана съвсем плитко. На платформата водата беше едва до коленете. Но стопаните засега не бързаха да се връщат вкъщи. Онези, които не бяха успели да избягат, подпухваха вяло и неспокойно. Вонята беше гъста, усещаше се с цялото лице.
Подпочвените води бяха измили Дарвинска, бяха я остъргали — и тя отново беше станала Чеховска. Цялата ѝ човекоядна шарения — транспаранти, стенописи, портрети — плаваше с лицето нагоре върху течната мръсотия.
Нищо. Ще си поемат дъх и ще въведат ред. Ще си завоюват зверилника отново. Вместо Дитмар ще е Дитрих и това е; Евгений Петрович ще се върне, свой човек, на системата, макар и главорез. Защото всичко е вече толкова чудесно и удобно устроено: ето, тук при нас влизат човечетата, а оттук излиза кайма. Като в Балашиха. Като в цялото метро.
И някой, разбира се, ще трябва да допише учебника по история на Евгений Петрович. Ще се наложи учителят да се бъхти сам, нали Мелник е прибрал Омир. Нищо, Иля Степанович ще напише всичко, както трябва: на Шилерска ще му се получи героична отбрана на станцията от червените, изродите няма да защитават станцията, а ще я атакуват. Е, и някакъв вдигащ духа финал. Нещо ог рода на това, че са потънали заради коварството на врага, но не са се сломили и са като феникс от пепелта, и са по-добре отпреди.
Как Саша ще може да спи с това?
