Разбута с черпака пяната върху някаква мокра хартия. Вгледа се — размити страници от вестници. На една от тях още можеше да се прочете „Железен“, на други — „Юмрук“. Отломки от нечии дни. Тук при тях нали е имало и печатница. Не беше лъгал Дитмар, сериозно възнамеряваше да отпечата десет хиляди тухли с правилната история.
Станцията свърши, отново започна тунел.
*
* *
Измисляше най-различни варианти — как преминава през блокпоста и какво ще лъже на него. Но не можа да излъже нищо: дежуреха не кекавите обикновени охранители на Полиса, а безмълвните истукани на Ордена.
За да не го застрелят, им извика, че е Артьом и идва при Мелник. Приближиха се към него с недоверие, отупаха джобовете на шутовския му костюм, като че ли го разпознаха, но самите те не свалиха маските си. Взеха му нагана. Поведоха го по служебни коридори, за да не смущават вятърничавите местни граждани.
Но не го водеха към Мелник.
А към вратата на някаква килия. Решетки. Охрана.
Вкараха го, като злобно го бутнаха в гърба, сякаш не е свой.
А там — радост!
Всички бяха живи: Льоха, Летягата, Омир. И даже още, кой знае защо, Иля Степанович.
Похвалиха Артьом за това, че и той не е умрял, за това колко се е освежил и за това какъв се е изтупал. Посмяха се. Прегърнаха се.
Изясни се, че всичките са ги прибрали още там, на Цветен. Все пак е само на две станции от Полиса, та някой от бойците отишъл да се позабавлява с момичетата и ги разпознал — и Летягата, и Льоха. Омир и невзрачния Иля ги бяха взели покрай тях: обядвали заедно, не били успели да се разделят.
— Е, а ти — къде?
Артьом помълча. Стегна се. Погледна със съмнение към иля Степанович, за когото се знаеше с какво се изхранва. А после: такова нещо не бива да се държи в тайна от никого. Тайните — това е тяхното оръжие, а на Артьом — да разказва всичко, както си е.
Стовари им го. Всичкото.
Бункерът, кръчмата, салатите, литровите шишета, тлъстите пияници в костюмите, антибиотиците, восъчния Сталин, неизчерпаемото електричество, чуждестранните бутилки — и след тях марионетките, войните на глупаците, лепкавата ласка на спецслужбите, нужният глад, нужното човекоядство, нужните схватки в слепите тунели. Нужните и вечни Невидими наблюдатели.
Разказваше на тях — и на себе си. И сам се учудваше на това как всичко се подреждаше, колко стройно изглеждаше. Нищо безполезно нямаше в тази Бессоловска постройка, нищо необяснимо. Всички въпроси получаваха отговор. Освен един: за какво?
— Тоест... Докато ние тук ядем уайна... Те там... Те там — сауатки? — промърмори Льоха пресипнало от натрупалата се омраза. — Чуждестуанна водчица. Месце, сигууно по-пуясно от нашето... А?
— И не го дояждат. Чиниите си стоят, пълни с остатъци... Те сигурно и тогава са яли. Яли са в същите тези минути, когато ние заедно с всичките... На Комсомолска... Под куршумите.
— Гадини — каза Льоха. — Ама че гадини. И медицина, говоуиш?
— Нали сам виждаш? Ето, мен... Изправиха ме на крака. Не знам дали е задълго. Но все пак! Разбираш ли?
— Виждам. А тук, пуи нас, има дууга медицина, науи? Такава: да хванат човек за топките и да му кажат: пъузи, човече, сам към гуобището. Защото ние и без това не можем да ти помогнем с нищо за твоя уак. Значи, с нас така. Не са ли гадове, а?
Омир стоеше безмълвно. Той не можеше да повярва в това със същата скорост като Льоха.
— А защо тогава се отнасят с нас като с уайна?! — питаше апостолът. — Ако ще сме в уайната, тогава нека всички да са в уайната! А не едни да са в тях до шията, а други да си хапват сауатка и да си пийват. А къде е този бункеу? Можем да го наводним, а?
— На мен ми сложиха торба на главата, когато оттам... А натам изобщо бях в безсъзнание... Не знам къде е.
— А аз съм бил там. В този музей — каза Омир. — Още преди войната съм бил. На екскурзия. Пълното му название тогава беше „ЗКП Тагански“. Защитен команден пункт. Тагански — защото е право на Таганка. Единият вход беше откъм улицата. Едни такива старомосковски пресечки, при река Москва. Стари сгради. И едната от тях, двуетажна, всъщност е фалшива. Тогава ни обясниха, че зад стената има бетонен похлупак, за да предпазва асансьорната шахта от бомби. Двайсет етажа надолу — и там е този бункер. И да, всичко е, както ти го описваш. Неон, ресторант, ремонт.
— Но те как са попаднали в метрото?
— Там имаше вход. Даже не един. И на станцията, точно на Таганска, и в тунела, на Околовръстната.
— Таганска... Това нали е само на две станции от Комсомолска... — рече Артьом. — На две. Нима те не са чули виковете? Щом като ние ги чухме даже от повърхността?
— Невидимите наблюдатели... — поклати глава Омир. — По- добре Изумруденият град да се беше оказал истина.
