Льоха не го наплю на прощаване, не го ритна. Обърна се и се затича да догони Бессолов.
Трясна се врата, вътре се вмъкна Тимур.
— Можеш ли да вървиш?
— Не искам.
— Ставай! Докато те там държат речи. Хайде!
Хвана Артьом за яката на бялата сервитьорска риза, шевът захрущя. Изправи го на крака, подложи му рамо да се облегне на него.
— Аз с вас! — зашепна умоляващо Иля Степанович. — Вземете ме! Не искам с тях! Не бива!
— Тук има още един изход. Давай засега оттам. Опомни ли се старецът — край с теб. После няма да можем да те измъкнем.
— Къде?
— На Боровицка. Там те чака Анка. Оттам на Полянка. Е, и по-нататък. Имаш ли къде да се скриеш?
— У дома. Аня... С нея всичко ли е наред?
— Чака те! Къде ще идете?
— На ВДНХ. Не бива на Полянка. Трябва да отида на Чеховска, в Райха.
— Защо?! Каква ти Чеховска?!
— Омир е там. Трябва да отида при Омир.
— Ей! — надникна от заседателната зала дългокосият брамин. — Вие къде?!
— Тимурчик. Ти не разбираш ли?... Невидимите наблюдатели. Те ни държат тук. Лъжат ви всичките. Лъжат. Те — нас!
— Слушай, Тьом... Не ми дръж речи. Не искам да се меся в политиката. Аз съм войник, точка. Офицер. Не мога да те оставя тук. Но ти не ме зомбирай с твоите глупости. Дай по-добре да си останем приятели.
Какво му става? Какво им става на всичките?
Все още има шанс. Да докаже на хората. Докато те ги лъжат по проклетото им радио. Трябва да се добере дотам, до Чеховска. Да помогне при напечатването. Да помогне при разнасянето.
Тримата тръгнаха по коридорите преходи; тракат боядисани врати, някакви хора вървят срещу тях, изненадват се от костюма на Артьом и насиненото му лице, зад тях упорито крачи Иля Степанович, светлината примигва, под краката им цвърчат плъхове; накрая в лицето му полъхна на креозот. На уют. Ето я Боровицка.
— Сега ще намеря твоята благоверна... И на Полянка.
— Не, не на Полянка. На Чеховска. В Райха.
— С нея ще го обсъдиш. Стой тук. Само гледай да не попаднеш пред очите на нашите, ясно ли е?
— Добре. Аз тихо. Благодаря, Тимурчик.
Седна зад дълга дъсчена маса. Изпъна пред себе си изподраните си ръце.
Огледа се: ето я най-любимата му от всички станции.
Тъмночервени тухли, креозотът във въздуха е като смола — сладък и опушен, къщички килийки, абажурите — парцалени, отнякъде се чува нежна, струнна музика, хората в забавни халати предпазливо разлистват стари книги. Шепнешком разговарят за прочетеното и живеят в прочетеното, не се нуждаят нито от горния, нито от долния свят.
Къде е онази килийка, в която Артьом беше пренощувал у Данила, приятеля му за един ден и за цял живот? Заета е от някой друг.
— Омир?
Той се надигна.
Познат силует.
— Омир!
Как така е тук? Защо?! Нима не е в Райха?
Надигна се, потътри се... Разтърка очи. Старецът беше очарован: разглеждаше празна килийка. Млад брамин с никога небръснати глупавички мустачки му показваше стаичката, даваше му наставления, връчи му ключове.
Нима се беше припознал?
— Наистина тук няма къде да се постави маса, но можете да работите заедно с останалите... Затова пък има рафтове за книги... Единственото — при нас с животни не може. Ще трябва да се разделите с кокошката.
— Това задължително ли е?
— Задължително.
— Какво пък...
— Омир!
Старецът се обърна.
— Дядо... Ти тук какво... Как дотук... Нашите ли те скриха? Успя ли... С печатницата? Получи ли се? Работят ли печатарските машини? Хартията беше ли се намокрила?
Омир гледаше Артьом като покойник — печално и безучастно.
— Защо мълчиш? Получи ли се? Покажи ми!
— Артьом.
— Какво желаете? — сприхаво се намеси мустакатият.
— Къде са листовките, дядо? Беше ли на Чеховска?
— Да извикам ли охраната?
— Не е необходимо — поклати глава Омир.
— Почакай. Защо не си отишъл там? Те тук на Арбатска митинг организираха, започнаха да баламосват хората... С обичайните си приказки. И всички вярват...
— Това не е по моята част, Артьом.
— Какво?
— Не мога да се занимавам с това.
— С кое?
— С пропаганда. Да печатам листовки. С цялата тая революционна дейност... Стар съм вече за това.
— Дори не отиде дотам? На Чеховска?
— Не отидох.
— Защо?
— Защото не вярвам, Артьом.
— В кое? В заглушителите? В Невидимите? В какво?! В света на повърхността?! В това, че тук долу всичко е напразно?!
— Не вярвам. Че това е нужно на хората. Че хората искат да го знаят.
— Това е истината! Истината!!! Хората... се нуждаят.,, от истината!!!
— Не крещи. Каква истина трябва да им разкажа?
— Цялата! Всичко, което си видял! Всичко, което аз съм видял! За жената, на която главата — с арматурата! За неговия клозет! — Артьом кимна с глава, която едва се държеше на мястото си, към вцепенения Иля Степанович, който и тук се беше довлякъл с него. — За това, че стрелят в гърбовете на своите! Как убиват бебета заради опашниците им! Как заради разни приказки прострелват хората в челото! Как ги карат да строят ветрогенератори, без да им осигурят защита! За да има електричество за заглушителите! За заглушителите! Как тях, мъртвите, ги ядат кучетата!
— А нима това е истина? — попита Омир.
— А какво е?!
