— Не съм съгласен с въпросното заявление — каза тежко Мелник от изкривената си количка. — Но съм готов да си затворя очите. Няма да считам това за бунт. Нека го наречем временни разногласия. Когато Родината е в опасност, ние нямаме право на караници. Ще ги разрешаваме по пътя на преговорите. Нашият Орден и без това плати твърде висока цена. Аз също се заклевам на Съвета от името на Ордена. Смятам, че времето на междуособиците премина. Повече нямаме право да се унищожаваме едни други. Червени, фашисти, Ханза... Ние всичките сме най-вече руснаци. Това не бива да се забравя. Заплашва ни вечният ни враг. На него му е все едно в какво вярваме ние. Достатъчно е да разбере, че сме живи, и ще ни унищожи всичките, без да подбира!
Хората внимаваха, попиваха думите: никой не спореше, не смееше дори да шепне. Артьом прехвърли цялата си тежест напред, изправи се на колене. Люшна се, успя да се изправи. И преди омагьосаните от Мелник пазачи да се усетят, след кратка засилка той блъсна с глава Мелник в слепоочието и заедно с количката му го събори на земята.
— Дръжте го! Дръж!
Започнаха да го бият, а той се опита с крака да заклещи стария идиот за шията, да го задави, задуши. Избиха му зъб, запушалката падна от устата му.
— Лъжеш! Лъжете! Гадове!
През гъстата тълпа не можеше да се пробие път и черните започнаха да издърпват Артьом навътре, зад вратата. Вдигнаха Мелник, изтупаха го.
— Лайнар дребен. Пърхот. Аз тебе на прах. На прашец. Боклук. Тебе и оная неблагодарна кучка. И двамата ще увиснете. Плесени. Лъжа. Всичко е лъжа.
Зад него Тимур обясняваше:
— Това е арестуваният диверсант. Има основания да се смята, че е шпионирал. Опитвал се е да ни демаскира. Проверяваме.
Най-накрая качиха полковника в количката, а Артьом го вкараха вътре. Там, зад вратата, започваше дълъг коридор с много изходи. Артьом веднага го зарязаха.
И там, превит на две, той слушаше.
— Да, Святослав Константинович — кимна с тежката си оплешивяваща глава кафявият председател. — Вие изрекохте златните думи на човек, който знае цената на човешкия живот.
Тук съм напълно солидарен с вас. Предлагам още днес да изпратим наши дипломати на Червената линия, в Ханза и при представителите на Райха. Да привикаме всички на масата за преговори. Да приключим с разногласията, които ни разделяха през всичките тези години. В края на краищата не сме чак толкова различни, ахъм. Трябва веднага да се сплотим. Да обединим усилия. И заедно, колективно — ние, вие — да защитаваме метрото. То е нашият единствен, нашият общ дом. Единственият ни дом в идните десетилетия, ако искаме да оцелеем, нашият свещен дом на века!
— Не сме чак толкова различни — с ужас повтаряше след него Иля Степанович. — Не сме чак толкова различни. Ние и те. Преди всичко сме руснаци. Да се сплотим. Защо. За какво. При представителите на Райха. Наринешка.
Но тълпата поглъщаше бърборенето му. Първоначално смачкана, съкрушена от откровението, сега тя започваше да се изправя, да разбира, да обмисля онова, което я бяха захранили.
— Американосите... През цялото време... Музика... Тъпчат се... Танцчета... Животински... Но винаги съм имал усещането... Чернилестият им хипхоп... Ние тук лайна ядем... А те и от нашето лайно ще ни лишат... Последното, което остана... Знаех си, знаех си... Няма да ни оставят на мира... Нищо, ще изчакаме... Ще изтърпим... Какво ли не... Нищо, може и да не се променя...
— Както знаете, времената и без това не са лесни — продължаваше отгоре кафявият. — Гъбената зараза изтощи запасите. Ще се наложи да затегнем коланите. Но обединени, ще успеем... Нашата велика държава! Нашият народ неведнъж!
Наложи му се да надвиква нарастващата глъчка. Хората най-после успяха да сдъвчат и преглътнат истината, която искаха да чуят.
Артьом, пребит, седеше до стената и съсредоточено преглъщаше блудкавата топла кръв. Опипваше с език местата на изгубените зъби.
Изведнъж в коридора се появи Бессолов. От съвещателната стая ли излезе? След него крачеше Льоха апостолът.
— Убий го! — изхриптя Артьом. — Това е той! Той тях!
— Кой това? — Алексей Феликсович не разпозна Артьом. — А тук има ли друг изход? Не ми се иска отново да минавам през тълпата.
— Наметауото си забуавихте — каза Льоха. — Ето, ще ви помогна.
— Льоха! Льоха! Ти... Какво... Та ти... Трябва...
— Ще ме настигнеш! — Алексей Феликсович бързо закрачи в противоположната посока.
— Суушай... Аз, знаеш уи, реших... Нищо няма да постигнем така... Ако пуосто убиваме. Туябва системата отвътуе да пуоменим! Постепенно! Уевоуюцията не е нашият метод. Уазбиуаш уи? — обясни на Артьом през рамо Льоха с някак извиняващ се тон. — Ето, той ме взе като асистент. Помощник. Постепенно ще... Отвътуе... От бункеуа...
— Лайнояд си ти! — каза с хрипкав от напрежение глас Артьом. — Ти заради бункера? Заради храната? Предаде ме заради храната?! Нас?! Всички?!
— Какви нас?! — ядоса се Льоха. — Кои нас?! Няма никакви нас! Това не е нужно на никого освен на теб! Сега ти ще пукнеш, а аз дъуго ще управуявам!
— Алексей! — повика го Бессолов. — Дълго ли ще чакам? Все пак започваш работа.
