Запалиха фенерче, сложиха лампата на пода, за да не будят съседите. Преоблякоха се в сухи дрехи, каквито имаха. Не се поглеждаха, докато бяха голи. Беше им срамежливо и неловко. Седнаха по турски върху дюшека.
— Остана ли пиене? — попита Артьом шепнешком. — Ти имаше.
— Остана. Купих допълнително — отговори шепнешком Аня.
— Ще дадеш ли?
Пиха подред, допирайки до устата си нащърбеното гърло. Домашната водка беше противна, зловонна, с утайка на дъното — но нормална. Отпускаше притиснатата между раменете глава, намаляваше обичайното вече треперене на гърба, на ръцете, на душата.
— Вече разбрах, че не мога без теб — каза тя.
— Ала тук.
— Вярно е. Пробвах.
Артьом отпи голяма глътка — не влезе в гърлото, изгори гръкляна му, той се закашля.
— След нашия разговор... в Полиса. Татко ти ме изпрати на Комсомолска. Да подаря патрони на червените. За да... бунта. Там гладуващите... бяха въстанали. И... аз тогава случайно попаднах при тях. При червените. Ние всичките. Хиляди, не знам колко народ. И тях — с картечниците. На мен там... някаква жена. Помоли ме да подържа сина ѝ. Пет-шест годишен. Нея я убиха. И аз тогава си помислих: на нас с теб ще ни се наложи да осиновим това дете. И след минута — и него също.
Аня взе от него бутилката. Очите ѝ блестяха.
— Ръцете ти са студени.
— Устните ти са студени.
Отпиха мълчаливо, един след друг.
— Сега тук ли ще живеем?
— Трябва да им разкажа на всички. На Сухия. На всички. Нашите. Утре. Спокойно. Пръв, докато другите не са им разказали всичко по техния начин.
— Мислиш ли, че ще ти повярват? Те никъде няма да тръгнат, Артьом.
— Ще видим.
— Прости ми.
— Не. Не бива. Аз съм, който... Аз.
— Дори езикът ти е студен.
— Затова пък сърцето ми е горещо. А ти цялата трепериш.
— Дай ми тук сърцето си. Искам да се сгрея.
*
* *
Събудиха се късно — и едновременно.
Най-накрая Артьом се облече в нормалните си дрехи: пуловер и протрити дънки, вместо дотегналия му сервитьорски костюм. Пъхна крака в галошите си. Изчака и Аня да се облече,
Измъкнаха се от палатката, усмихвайки се. Съседските лелки ги гледаха с осъждане и завист. Мъжете предлагаха да почерпят с цигара. Артьом благодари, взе си.
— А къде е Сухия? — попита той случилата се наблизо Даш- ка Шубата.
— Готви ти изненада. Ти какво, оплешивял ли си? Нали ти говореха!
— Къде е?
— В свинарника.
Отидоха заедно при втория му баща.
Кочината се намираше в глухия тунел. Стигнаха до края на станцията, като се поздравяваха с всички. Гледаха го като привидение. А Аня — като герой.
— Там е той, твоят! Реже прасета! — махна към далечния край на свинарника Айгул.
Дъхът им спря.
Тръгнаха покрай протегнатите между прътовете мокри розови петачета. Покрай коритата се блъскаха дребосъци. Ревяха шопари. Грухтяха огромни майки, напъплени от десетки пищящи прасенца.
Сухия, с гумени високи ботуши, ходеше в свинарника между едногодишните шопарчета. До него стоеше бригадирът на свинарника, Пьотър Илич, и поясняваше:
— Този не го взимай, Алексанлексеич. Този е боледувал, ще бъде горчив. Ето онзи, пъргавия, те съветвам. Прошка. Ела тук, Прошка. Ти да беше казал по-рано, Алексанлексеич. Те не трябва да се хранят едно денонощие.
— Е... И за мен беше неочаквано... — говореше Сухия, без да вижда Артьом. — Върна се синът ми. А аз все се боях, че край. Отникъде пито дума. А той е жив. И е с жена си. Помирили са се, изглежда. Радост. Добре, давай твоя Прошка.
— Прошка... Прощенка. Ела тук. Как сега ще го излъжеш този хулиган? Ако беше погладувал малко, сам щеше да дойде за храна. А сега... Не, не го дърпай. Свинята не обича насилието. Дай, има начин.
Артьом застана, без да се приближава. Гледаше Сухия. На очите му лютеше. От смрадта?
Сухия отстъпи, остави на специалиста. Бригадирът свали от куката празна тенекиена кофа и я надяна на главата на Прошка. Прасето първо се вцепени, загрухтя въпросително, после започна да отстъпва назад. Тогава Пьотър Илич го хвана за опашката и побутвайки го, започна да го насочва отзад напред към изхода от свинарника.
— Дръж другите, най-важното.
— А, никой не напира.
Прошка, гледайки в кофата, стана послушен. Управлявайки го през опашката, го изкараха от свинарника за нула време. Свалиха кофата. Пьотър Илич почеса прасето зад ушите, а после ловко пъхна в неговата отворила се от удоволствие уста свитото в примка въже, изтегли го назад към зъбите и го завърза отгоре на дългата зурла. Привърза въжето към стълба, служещ за опора на оградата на свинарника. Артьом не гледаше това: беше го виждал сто пъти и сам го беше правил. Гледаше към Сухия.
Той най-накрая се обърна.
— О! Събудихте се!
Дойде, прегърнаха се.
— Анечка. Добре дошла.
— Ти как си, чичо Саш?
— Справяме се лека-полека — усмихна се Сухия. — Домъчня ми,
— Здрасти, пътешественик! — протегна му лявата си ръка Пьотър Илич; в дясната му ръка вече беше дългият тесен нож за колене, приличащ повече на наточен бръснач. — Така, Санлексеич, подръж го за минутка.
— Исках да те зарадвам с пресничко — усмихна се Сухия. — Развали ми изненадата.
