Японската кола с десен волан изскочи на Проспекта на мира; пресече маркировката, свърна на изток. Плъзнаха се под естакадата — пресечката с Третото околовръстно; понесоха се по моста над железопътната линия, разположена някъде в самото дъно на тъмнината. Още малко — и над дърветата се издигна застиналата в небето ракета, музеят на глупавата космонавтика, сигнал за близостта на ВДНХ.
Отново му се привидя движение отзад. Дори се обърна за миг и за малко не влетя в обърнат напреки фургон, едва успя да се отклони.
Шмугна се между ръждивите консерви, по позната алея стигна до родния павилион — до родната станция; зави с колата зад павилиона за обмяна на валута — железен куб. Скри я.
— Бързо стигнахме. Дозата може и да не е много голяма — каза Артьом на Ана.
— Добре — отвърна тя.
Излязоха, вслушаха се. Някъде далеч нещо ревеше.
— Бегом.
Промъкнаха се във вестибюла — Артьом хвърли последен поглед назад — преследват ли ги? Застигнали ли са ги?
Като че ли не. Дори и да ги бяха преследвали, бяха изостанали.
Горната херметична врата беше отворена; трябваше да се спуснат надолу по ескалатора, на петдесет метра дълбочина. Надолу беше тъмно като в рог, но Артьом за една година беше научил тези стъпала наизуст. Иля се спъна, за малко да полети с глава към стъпалата и по-нататък, да си троши гръбнака, но успяха да го хванат.
Най-накрая стъпалата свършиха. Зад късата площадка започваше стоманена стена — херметичната врата. Артьом на сляпо пристъпи наляво, точно където трябва, в движение напипа върху стената телефонната слушалка с метален маркуч, първата от двете.
— Отваряй! Това съм аз, Артьом!
Слушалката беше глуха, сякаш кабелът е срязан. Сякаш той звънеше до една от тези пусти сгради отвън, а не до своята жива станция.
— Чувате ли? Тук е Артьом. Чорни.
Ехото от гласа му звънтеше във въглищната прах, в тунелните металически пластини. В слушалката нямаше друг звук.
Артьом напипа пръстите на Аня. Стисна ги.
— Всичко е наред. Просто спят.
— Да.
— Когато ти тръгваше, нали всичко...
— Всичко беше наред, Артьом.
Иля Степанович дишаше шумно, с усилие.
— Не бива толкова дълбоко — посъветва го Артьом. — Все пак фонът...
Окачи слушалката. Отново я взе. Допря ухо до студения пластмасов кръг.
— Ало! Артьом е! Отворете!
Никой не възнамеряваше да им отваря. Сякаш нямаше никого.
Той се приближи до стената, удари с юмрук по желязото. Получи се неудачно, тихо. Тогава си спомни за револвера. Хвана го за дулото, за да удари с дръжката по стената. Помисли си: а ако току-виж е зареден? Изкара барабана. Опипа. Кой знае защо, в него бяха вкарани два патрона. Измъкна ги, пусна ги в джоба си.
Започна да удря с нагана по желязната завеса като по камбана. Бум! Бум! Бум!
Ставайте, хора! Събуждайте се! Оживявайте! Хайде?! Притисна ухо към стената. Има ли някой?
Отново: бум! Бум! Бум!
— Артьом...
— Трябва да са там!
Отново свали слушалката, окачи я, пак я свали.
— Ало, ало! Тук е Артьом! Сухи! Отваряйте!
Оттам неохотно нещо се завъртя.
— Чувате ли ме?!
Изкашляха се.
— Отвори вратата!
Най-накрая казаха:
— Какво има, мамка му? Нощ е!
— Никицка?! Отваряй, Никицка! Артьом е! Отваряй!
— Отваряй, Никицка, нагълтай се с фона. Така ли? Какво си забравил пак там?
— Отваряй! Ние сме без защита тук!
— Понеже на мен много ми дреме!
— Само като кажа на Сухия... Гадина си ти...
Оттам се изсекнаха.
— Добре...
Желязната стена лениво, равнодушно се плъзна нагоре. Стана светло. Влязоха в буферния отсек: кран на стената, маркучът виси. А също и слушалката.
— Отвори буфера!
— Измийте се първо! Всякакви гадости носите...
— Как? Ние сме голи тук!
— Мий се, ти казват!
Наложи се да облее и себе си, и Иля Степанович, и Аня със студена хлорирана вода. Влязоха на станцията мокри и замръзнали. Веднага ги лъхна мирис на тор, на свине.
— Всички спят. Сухия спи. Ама че униформа имаш.
— А ние къде?
— Палатката ви е свободна — Никицка ги погледна, треперещи като попчета, и се смекчи. — Чакаха ви. Стой, ще ви дам парцали да се избършете. И ходете да лягате. Утре сутринта ще се изяснявате.
Артьом понечи да спори, но Аня го хвана за ръката, потегли го след себе си.
Наистина, реши той. Нахълта посред нощ без противохимична защита отвън, оставаше и цялата станция да разбуди. Определено ще го вземат за малоумен. Нищо, няма закъде да се бърза особено. Докато допълзят от Полиса дотук...
— Само кажи на патрулните да не пускат чужди на станцията. И отгоре. — Той си спомни за облачето. — Отгоре също никой друг. Става ли?
— Довери ми се — озъби се Никицка. — Няма да се събудя още веднъж за такова нещо!
— Ами това е. А, ето и този другар трябва да се настани някъде — Артьом си спомни за Иля Степанович. — Ще обясня на Сухия всичко сутринта.
Иля Степанович остана с Никицка, приличащ на изритано кутре. Но това не беше проблем на Артьом — не той беше дресирал този човек и не той го беше изоставил.
Палатката им наистина беше свободна. Никой ли не се беше полакомил за нея? Сигурно я бяха поискали, но Сухия я бе отстоял. Полезно е да си рода с началството, пък макар и приемен син.
