— Все пак е най-краткият път. От Чеховска на Тверска, а там Театрална вече е следващата.
— Задраскай я! Мен там...
— Ти нали си руснак? Бял.
— Не е там работата. Мен там... — Артьом повика с пръст подскачащата в отчаяние девойка. — Ходи да хапнеш супа. За моя сметка. Недей да висиш тук.
Някак нe можеше да откровеничи на глас след ханзийските разговори. Навсякъде му се привиждаше пуловерът.
— Не е важно защо. Няма да мина през Райха. Аз, знаеш ли, тези мръсници... На сала, докато плавахме насам... Едва се сдържах. Ако не бяха петима... С петима е някак... неудобно. А и този наш пътник за оня свят... С яйцето...
— Глупава ситуация... — Омир погали дремещата на коленете му кокошка. — Жалко за човека.
— Някак си много дълъг се оказа днешният ден. — Артьом се избърса. — Ей! Ей, келнер!
— А?-Келнерът беше възрастен, размъкнат, равнодушен.
— Какво има? Водка има ли?
— Гъбена. Четирийсет и осем градуса.
— Да. Ще пиеш ли, дядо?
— Само петдесет грама. И салам. Че ще ме хване.
— А на мен сто.
Донесоха им.
— Някакъв такъв безкраен ден. Хайде за този идиот, а? За Олежка. Да оцелее. Да не ми се присънва със своето яйце. -Добре. Абсолютно глупава история. Нелепа.
— И мен нали за малко да ме нацелят. Знаеш — ето, не чувстваш нищо. Бум. А сега си мисля: вече можеше всичко да е свършило. И то по не най-лошия начин. На тебе щеше ли да ти свърши работа за твоята книга? Точно! И такъв край, а? Случаен куршум.
— Ти наистина ли мислиш, че там можеха да те убият?
— Можеше и щеше да е за добро, а?
— На три станции от Театрална?
— На три станции... — Артьом си пийна още; погледна към вглъбилата се в супата си танцьорка, към киселия келнер. — А онзи радист наистина ли е там, а, дядо? Кажи ми истината. Къде отивам изобщо? Защо?
— Има го. Пьотър. Умбах му е фамилията, струва ми се. Пьотър Сергеевич. Запознахме се. Връстник ми е.
— Умбах. Това прозвище ли е? Сякаш е избягал от Райха. От тези мерзавци.
— Искате ли още?
— Не. Не, не! Е, да допуснем. Благодаря. Не мисля, че е от Райха. Просто...
— Та мен там веднъж едва не ме обесиха, дядо.
— А? Но ти нали не... Или?
— Застрелях техен офицер. Така се получи. И после още... Накратко, свалиха ме от примката.
— Може ли? Ето дотук. Стига, стига! Но нали те свалиха, а? Аз, знаеш ли. си мислех... Как и кой умира. Докъде се стига в живота. Тоест аз, разбира се, съм романтичен стар глупак, но... Ти нали не умря нито днес, нито си умрял тогава. Може би такава ти е съдбата? Не ти е дошло времето?
— И какво? А момчетата, с които ние... С които ние бункера от червените... Момчетата от Ордена. От моето звено само Летягата9 остана. И то едва жив. А колко паднаха там? Улман, Шапката, Десетия... Те например какво? Защо им е било писано да умрат тогава? Лошо ли са се държали?
— Боже мой, не!
— Ето. Ето, дядо. Ей, чичка! Донеси още от своята отрова! Действай, действай!
— Това... Това, тази история, която ти в кабинета на Свинолуп? — попита предпазливо Омир, след като изчака да налеят и да се отдалечат. — Това е за Корбут, нали? Началника на контраразузнаването на червените? Той хвърли всичките си бойци срещу Мелник... Нали? Без санкция на партийното ръководство?
По обратната страна на шперплатовата стена започнаха да почукват равномерно — или с таблата на креват, или с глава — и колкото повече се разпалваха, толкова по-гръмко охкаха.
Артьом и Омир помълчаха, послушаха, опулиха се, намигнаха си. Артьом се наведе към Омир през масичката и въздъхна:
— Контраразузнаване... Той беше председател на КГБ. На Червената линия. А със санкция или без санкция... Помисли си сам: председател! Накратко, аз бях заедно с момчетата в онзи бункер. Целият Орден. Колко бяхме? Петдесет? Срещу батальон. И то не обикновен батальон. А ако червените се бяха докопали до бункера... Там имаше склад.
— Чух нещо за това. Консерви или лекарства.
— Консерви, аха. Но такива, които, ако ги отвориш... Мислиш ли, че на червените им беше нужна кльопачка? Винаги са живеели без нея и щяха да продължат да живеят. Химическо оръжие. Консерви! Отблъснахме ги. Изнесохме твоите консерви на повърхността. Погребахме половината от нашите. Ето я цялата история. Хайде, без да се чукваме!10
— Без да се чукваме!
— И Мелник... Ти си го виждал вече в инвалидния стол. А преди това срещали ли сте се?
— Да. Но той и в стола... Един такъв боен...
— Това е човек, който сам — сам! — е събирал Ордена човек по човек. Най-добрите. Двайсет години. И ето, един ден... Аз прослужих с него само една година. А семейството му? А на него как му е? И инвалид! Без дясна ръка! Краката — безчувствени. Представи си. Той — в инвалиден стол!
— А ти, както разбирам, си служил в Ордена точно от онова време, когато черните с ракетите... Вие заедно с Мелник сте намерили тези ракети, нали? И ако не ги бяхте намерили, черните щяха да изядат цялото метро. И после той те е приел в Ордена. Като герой.
— Давай още по едно, дядо.
Зад стената крещяха така, че даже кокошката се стресна. Сънната ципа се смъкна от очите ѝ и Ряба се опита да хвръкне.
