— Пооолетя душата към рая — каза Артьом, опитвайки се да сграбчи кокошката с пияната си ръка. — И ето кое е интересното. Този маршрут. Виж. А сега оттук накъде да тръгнем? Само към Трубна. И оттам — до Сретенски булевард. На Червената линия, извинявай, също не искам. Такъв спътник ти се е паднал. И тогава се получава, че пътят е един — към Тургеневска. После по нашата линия... до Китай-град. Там имаше опасен тунел... зъл. И до Третяковска. Преди две години минах по този маршрут... По дяволите. Колко неща станаха за две години. А от Третяковска — към Театрална. Наистина тогава отивах към Полиса...
— Това същият този поход? Тогава с черните?
— Да. тогава с черните. Слушай, приятелко, ходи по-добре хапни ое супа. Наистина. Аз съм женен. Струва ми се.
— Не, не... Аз също нямам нужда, благодаря... А какво? Защо... Дъщерята на Мелник... Тя нали ти е жена?
— Жена ми е. Жена ми по-рано е била снайперист. Татко ѝ я е обучил. А сега — гъби... Къде тук имах... гъба...
— А Мелник? За какво той теб?...
— Той мен, защото тя мен... По-добре кажи ти, дядо... Що за история е това? С теб и блондинките?
— Аз... Не разбирам.
— Ти говореше за някаква девойка. Имал си някаква история. Все ме разпитваш, тормозиш ме. Дай и аз да те разпитам.
— Не съм имал. Нищо... Тя... Като дъщеря ми беше. Миналата година. Аз самият съм бездетен. И... Млада девойка. Привързах се. Като баща или като дядо наистина... А не като... И тя загина.
— Как се казваше?
— Саша. Саша се казваше. Александра. Станцията... Потъна. И всички. Добре. Хайде... без да се чукваме пак.
— Чичка! Ъ! Още, и салам!
— Свърши саламът. Има маринован глист. Но от него... Той е за ценители.
— А можем ли да останем тук при вас? За нощувка?
— Стая се дава само с жена.
— С жена... С тази, така ли? Вземам я. Ей! Днес почивка. Върви. Върви.
— И нали... Казвам си, че е загинала. Че я няма. И въпреки това я виждам навсякъде. Срещам я. С онази ужасна кранта я сбърках... Как можах? Тя... Саша... Беше такава нежна... Една такава светла девойка. И току-що се беше измъкнала от станцията си... През целия си живот, представяш ли си? На една станция. Седеше ето на такъв велосипед без колела... Заради електричеството. Въобразяваше си нещо. И още у нея имаше пакетче от чай. С рисунка. Някакви там планини... Зелени. Китай ли, нещо такова. Щампа. И целият свят, представяш ли си,
целият свят за нея беше това пакетче. А такова... А кой е този Женя?
— Кой Женя?
— Да де, кой? Ти, когато се забравиш, започваш да разговаряш с някакъв Женя.
— Мой приятел. Приятел от детството.
— Атой какво? Къде е? Винаги с теб? Чува ли те?
— Къде? Там, където и твоята Саша. С него по друг начин не може и да се поговори.
— И-иизвинявай. Не исках.
— Аз не исках. Тези неща да ги слуша кой ли не. Няма повече. Всичко разбирам: Женя го няма, Артьом. Точка.
— Ще ми простиш ли?
— Край, дотук с Женя. Приключихме. Сервит'ор! Нави ме! Давай тук глиста си. Нарежи го само... на по-ситно. За да не си личи. Жалко за твоята Сашка.
— Сашенка.
— Може би е трябвало да си остане на своята станция? Може би всички ние просто е трябвало да си останем на своите станции, а? Не си ли го мислил? А аз понякога си го мисля. Да си седиш вкъщи и никъде да не ходиш. Да отглеждаш гъби. Макар че... Женка нали остана и какво?
— Аз. Аз ето какво казвам... Нали по-рано бях машинист. В метрото. Истински машинист в метрото, да. И... Ето каква теория имам... Един вид сравнение. Че животът е като линия... Като релси. И на него има стрелки, които превключват тези релси. И крайна спирка — само че не една, а няколко. За някой -просто от тук до там, и това е. За друг — в депото за почивка, А трети — през тайна теснолинейка се прехвърля на друга линия. Тоест... Може да има много крайни спирки. Но всеки си има само едно местоназначение! И то си е неговото! И трябва всички стрелки по пътя да се превключат правилно, за да попадне именно на местоназначението си! Да направи това, заради което изобщо се е появил на бял свят. Ясно ли го излагам? И ето, разприказвах се, може би съм стар глупак и всичко това е глупава романтика... Но да умреш от случаен куршум... Или изобщо да не ходиш никъде... Това изобщо не е за теб, Артьом. Така ми се струва. Не е твоето местоназначение. Твоето е друго. Някъде.
— От твоите уста... — Артьом издиша. — А ти на каква линия служеше? Твоето местоназначение къде беше?
— Аз? — Омир махна за още чашка. — Аз — на Околовръстната.
Артьом изкриви лице. Намигна на стареца.
— Смешно. А глистът става. Ако не знаеш какво ядеш... А?
— Аз няма.
— А аз ще. Виж какво, дядка: срещал съм вече хора, дето са ми говорили за живота, за съдбата... За предопределението. Г-глупости. Дрънканици. Разбра ли? Нищо няма. Има пусти тунели. И из тях духа вятър. Това е всичко!
Той натъпка в свития си стомах остатъците от глиста и се изправи на въздушните си, несигурни нозе.
— О-отивам да п-пикая.
