Явно беше, че на стареца не му е лесно да обяснява, но Артьом не възнамеряваше да му помага; той все не можеше да разбере какво ще последва. От стареца не лъхаше зло, само неловкост, но нещо се събираше във въздуха, между него и Артьом се формираше нещо, което като че ли всеки момент щеше да се взриви, да ги опари и да ги пореже е отломките си.
— Разказаха ми за ВДНХ... За черните — и за вас. И аз разбрах, че трябва да намеря именно вас, за да...
Артьом кимна: беше дошъл краят.
— Отлична история.
И без да се прощава, закрачи нататък, пъхнал вечно измръзналите си ръце в джобовете. Старецът остана зад гърба му върху удобното си столче, все още обяснявайки нещо в гръб на Артьом. Но Артьом реши да се направи на глух.
Примигна — очите му се бяха приспособили, можеше да не ги присвива повече.
Към онази светлина, която е на повърхността, те бяха привиквали по-дълго. Година. Това е бързо! Повечето жители на метрото навярно биха ослепели завинаги от слънчевата светлина, дори такава, приглушена от облаците. Та нали цял живот прекарват в тъмнина. А Артьом застави себе си да вижда горе. Да вижда света, в който се е родил. Защото, ако не можеш да понесеш слънцето — как ще се върнеш, когато дойде времето за това?
Всички, родили се в метрото, растяха вече без слънце — като гъби. Нормално — оказа се, че на хората им е нужно не слънцето, а витамин D. Оказа се, че слънчевата светлина може да се яде във вид на драже. А може да се живее и опипом.
В метрото нямаше общо осветление. Нямаше общо електричество. Абсолютно нищо не беше общо: всеки беше сам за себе си. На някои станции се бяха научили да изработват достатъчно светлина, за да бъде почти както преди. На други едва стигаше за една лампичка, светеща насред платформата. Трети бяха обхванати от гъста чернота като в тунелите. Ако някой донесеше тук светлина в джоба си, то можеше да улавя от нищото късче по късче под, таван, мраморна колона и към лъча на фенерчето от тъмнината се плъзгаха жителите на станцията, желаещи да погледат. Но им беше по-добре да не се показват — те напълно се бяха научили да съществуват без очи, но устата им не беше се сраснала.
На станция ВДНХ животът беше добре уреден и народът беше разглезен: в палатките на отделни хора светеха отмъкнати отгоре малки диоди, а за общите места си го имаше все още старото аварийно осветление — лампи с червени стъклени капаци; под такива би било удобно, да речем, да се проявяват негативите на снимки. Та и душата на Артьом бавно се проявяваше в този червен цвят, появяваше се от проявителя и ставаше ясно, че е била заснета още там, горе, в майския ярък ден.
А в друг ден — октомврийски, навъсен — е била осветена.
— Отлична история, а, Жен? Помниш ли черните? — шепнеше Артьом; но винаги отговаряха други. Винаги отговаряха не които трябва.
— Здрасти, Артьом!
— О, Артьом!
Всички го поздравяваха. Някои се усмихваха, други се мръщеха, но всички го поздравяваха. Защото всички помнеха черните, а не само Женка и Артьом. Всички помнеха тази история, макар и никой да не я знаеше.
Метростанция ВДНХ: крайната. Родният му дом. Двеста метра дължина и на тях — двеста души. Мястото е точно колкото трябва; ако е по-малко, няма да стига въздух, ако е повече — няма да стига топлина.
Станцията е била построена преди сто години, по времето на предишната империя, от обичайния ѝ имперски материал — мрамор и гранит. Замислена е била да бъде тържествена като дворец, но разбира се, е била закопана под земята, така че се е получило нещо средно между музей и гробница. Тук витаеше духът на прадедите, както и на всички останали станции, дори и по-новите — беше съвсем неунищожим. Уж бяха израснали като жители на метрото, а всички сядаха на бронзовите колене на някакви древни старци и не можеха да слязат оттам — не ги пускаха.
Окадени сенчести колони, в арките между тях са разпънати древни и износени армейски палатки; във всяка от тях — семейство, в някои — по две. Тези семейства може просто да се разбъркат и навярно никой няма да забележи разликата; когато живееш двайсет години на една станция, когато между твоите тайни и съседските, между всички стонове и всички викове има само един слой брезент, така се получава.
Някъде другаде хората сигурно вече щяха да са се изяли помежду си — та нали заради завистта и ревността към Бог, че обича повече чуждите деца, и невъзможността да разделиш с другите своя съпруг или съпруга и жилищната площ си струват да удушиш някого; но не и тук, не и на ВДНХ. Тук се получи някак простичко — и по свойски.
