Застана пред огледалото в коридора, след като Нина и португалецът се изнизаха в кухнята, ръка за ръка, за пореден път, а тя се кикотеше долепила устни до бузата му. Огледа се, поклати глава и уви шала около врата си. Шибана работа! Навън се усещаше вечерният студ, но не понасяше миризмата тук. Изгорен хероин върху станиол. Не, по дяволите, първия път едва не повърна, когато португалецът приближи запалката към кафявата бучка върху фолиото.
Запали цигара, сега вече беше твърдо решен. Не издържаше повече. Нямаше сили, по дяволите. Много му здраве на гласа. И на любовта. Ще мине, нали? Продължаваше пет години. Значи е време скоро да отшуми. Да свърши репетицията и ще се обади на Мюле. Ще възобновят триото. Ако му вдигне, разбира се. Не се е обаждал от пет месеца. Разбираемо е.
Приятелят му изхвърча от репетиционната зала с пяна на уста.
По дяволите, колко е студено. И тъмно. Не трябва ли вече да е пролет? Саксофонистът придърпа ръкавите на пуловера си върху пръстите и хвърли цигарата на асфалта. Тогава незнайно откъде пред погледа му се изпречи силует.
— Извинете, вие ли сте Курт Ванг?
Пред него стоеше млад мъж на неговата възраст, лицето му бе скрито в широката качулка на шубата му.
— Да.
Курт Ванг извади пакет цигари от якето си, за да запали отново.
Усмихна се и усети лека топлина, макар отдавна да се бе зарекъл да не се вълнува от подобни неща.
— Къде ви е саксофонът? — Мъжът го погледна от качулката си с любопитство.
— Защо питате? — усмихна се Курт.
Почитател, очевидно. Не бива да се ласкае, но точно сега му стана приятно. Да го разпознават. На улицата. Значи все пак е направил нещо, както трябва. Не, дявол да го вземе, възвърна си предишната решителност.
— Горе е, в репетиционната — смотолеви най-сетне, все още усмихнат. — Автограф ли искате? Съжалявам, в момента съм малко зает, така че ако…
— Няма проблеми. Аз имам, можем да използваме него — отвърнаха очите под качулката.
— Моля?
Не успя да продължи. Изведнъж Курт усети нещо мокро на лицето си.
— Не го приемай лично — за няколко секунди гласът се бе отдалечил на мили разстояние.
Курт виждаше ясно цигарата си, но тя не бе в ръката му. Имаше крила и се стрелна към четвъртия етаж. Без да спира да дими, почука на прозореца и я пуснаха в кухнята, където се сля със станиола и се превърна в лула-оригами, наподобяваща колибри насред дърво, пълно с мед и шкурки. После започна да пее с цяло гърло. И устни, говорещи португалски.
Мунк се събуди от телефонен звън. Не знаеше къде се намира. За момент си помисли, че е в старата къща в „Рьоа“, но това беше само сън, бързо го разбра. Бе заспал с дрехите на дивана вкъщи. Беше останал до късно в участъка, нямаше сили да се добере до леглото. Часовникът над кухненския плот показваше шест и петнайсет. Колко часа бе спал? Три? Телефонът утихна и после пак зазвъня. На дисплея пишеше Анете Голи. Мунк седна на дивана, още в полусън, и натисна зеления бутон.
— Буден ли си?
— Горе-долу — прокашля се той.
Протегна се за цигарите на масата, но си спомни какво си бе обещал.
Примири се, че няма да ги откаже, но поне щеше да се опита да ги ограничи.
— Говорих с Волфганг Ритер. Ще ви приеме днес, за предпочитане възможно най-рано.
Анете Голи звучеше, сякаш отдавна се е събудила.
— Хубаво. — Мунк разтърка очи, за да се разсъни.
— Обадих се на Миа, готова е. Впрочем, получих отговор от Микелсон.
— И?
— Разполагаме с колкото хора поискаме. Всъщност ми се стори необичайно ентусиазиран да ни предостави всичко необходимо.
— Супер. — Мунк бавно се връщаше към действителността. — Изпрати на Къри необходимите му полицаи. Нека преобърнат целия блок. Да чукат на всички врати. КРИПОС са направили няколко кръгчета, знам, но искам да говорим с всички наново. Става ли?
— Готово, шефе — подчини се Голи. — О да, Лилиан Лун иска пак да разговаря с теб. Ще ѝ се обадиш ли?
— Добре. В участъка ли си?
— Да, не се прибрах снощи.
— Идвам след малко. — Мунк затвори.
Пълничкият следовател протегна ръце към тавана. Диванът беше твърд. Целият се беше схванал. А и не беше в особено добра форма. Трябваше да се опита да стигне до леглото. Направил бе типичната грешка на начинаещия. Нов случай, работи денонощно, забравя да спи, да яде — би следвало да е разбрал, че подобно разследване рядко е спринт, почти винаги — маратон.
Взе си душ, без да бърза, и тъкмо си облече чисти дрехи, телефонът му пак зазвъня. С изненада видя кой го търси.
Мириам?
Отново го налегна спонтанната бащинска тревога. Неясният ужас някъде в душата му не искаше да си отиде.
Толкова рано?
Да не би да се е случило нещо?
— Здравей, Мириам — приветливо я поздрави Мунк. — Станала ли си вече? Как си?
