Възможно ли бе джуджето Рогер наистина да се е натъкнало на нещо? Нима извършителят избираше жертвите си на случаен принцип? Убиваше хора само защото… му е приятно?
Това беше нещо голямо.
Можеше да го използва.
В него нямаше никаква логика, нали? Беше просто… гадно.
Сексуален нагон?
Случайни жертви?
Трябва да се обади на Грюнг. Усети тръпки под ризата си, когато шведът благодари, а продуцентката вдигна ръка и отброи секундите до рекламната пауза.
Мунк излезе на терасата за пушачи. В този момент телефонът му иззвъня. Погледна дисплея и реши да отговори.
— Здравей, Мариане! Как си?
— Щях да те попитам същото.
Толкова пъти бе чувал този глас. Бившата му съпруга се мъчеше да прикрие тревогата си, но не ѝ се удаваше особено.
— Напрегнато. А Мириам?
— Все по-добре. Вчера физиотерапевтът я похвали.
— Чудесно.
Мунк запали цигара и изчака да дойде това, което предугаждаше.
— Чу ли? — попита бившата му жена.
— Какво?
— За сватбата.
— Обади ми се.
Съжали, че е вдигнал телефона. В същия миг облаците, които цял ден тегнеха над града, пуснаха слънцето да се промъкне за миг.
Не му беше до това. Не и в момента.
— Какво мислиш? — продължи Мариане с все същата нотка на угриженост в гласа.
— Не виждам нищо лошо — заяви кратко той.
— Виждал ли си го?
— Не, а ти?
— За малко.
— И?
Грьонли му махне през стъклото. Мунк кимна и посочи телефона.
— Ами, изглежда добро момче. Зиги — май така му викат. Стояха на стълбите отпред. Все още не иска да го представя на Марион. Дотук добре, но да се омъжва? Сега? Не ти ли се струва малко рано?
— Да.
Мунк не слушаше. Налагаше се да пренасочи отрядите, да направи някои рокади. Семейство Иваршен трябва да е приоритет. И да продължат с разпитите на хората около Курт Ванг. Джаз бендът. Някакъв португалец с досие.
— … нали?
— Какво?
— Съгласни ли сме?
— Тя е голям човек — опита се да я вразуми Мунк, а Грьонли отново се появи зад прозореца.
— Все пак е наша внучка — запротестира бившата му съпруга вече с различен тон. — Поне можем да дадем съвет, нали?
— Марион е корава. Важното е Мириам да се чувства добре, не мислиш ли. След всичко преживяно.
Грьонли се изгуби, слънцето също се скри. Пролетта отказваше да дойде. Той се уви плътно с палтото си, а от телефона му се разписука второ повикване.
— Точно това имам предвид. Колко време мина оттогава? Половин година? Още не говори, както трябва. А решението е важно. Не е ли редно да почака, докато… докато се върне на себе си.
— Налага се да тръгвам — прекъсна я Мунк, а писукането спря. — Зает съм. Приех да я заведа до олтара. Според мен заслужава.
За момент настъпи тишина, сякаш бившата му жена се готвеше да каже нещо.
— Трябва ли да се тревожим?
— Както вече казах, ако така е решила, аз я подкрепям.
— Не, не за това. Имах предвид репортажите по телевизията. Сега, предполагам, работиш по същия случай. Всички тези ужасни убийства…
— Не мога да говоря за работата си, Мариане, знаеш.
— Знам, Холгер, но все пак…
— Няма причина да се тревожиш за нищо.
Мунк се надяваше да е прозвучал убедително. Телефонът му отново се разписука.
— Подскажи ми. Необходимо ли е да бъдем предпазливи? Да вземам ли Марион от училище?
— Не, не.
Грьонли подаде глава на терасата.
— Ще вдигнеш ли на Миа? Опитах се да ѝ обясня, че говориш по телефона.
— Две секунди — кимна Мунк.
— Там ли си, Холгер?
— Слушай, Мариане — той дръпна от цигарата. — Нека оставим Мириам сама да реши. Така се разбираме. А колкото до другото, живейте си нормално. Няма причина за тревоги. Става ли? Трябва да вървя. Ще ти се обадя по-късно. Поздрави момичетата от мен.
Затвори, без да ѝ даде възможност да отговори, и включи Миа.
— Не си ли вдигаш телефона вече? — тросна се тя.
— Ето ме — успокои я Мунк.
— Един и същи човек е, така мисля — изстреля следователката.
— На какво основание?
— Говорих с един тип, отговаря за костюмите в театъра. По негово мнение очите са същите.
— И го е разбрал от рисунките?
— И кадъра от видеозаписа. Възможно е да са братя — поде тя, без да го слуша. — „Братята с лъвски сърца“ и така нататък, но не, според мен все пак трябва да изхождаме от хипотезата, че е един и същи човек.
— Добре — съгласи се началникът на отдела. — Ще дойдеш ли?
— Не, имам нужда да помисля. Сигурно ще си изключа телефона. Ядосва ме. Трябва да си купя нов.
— Остави го включен. Става ли? — помоли Мунк, но нея вече я нямаше.
Той угаси цигарата в препълнения пепелник, а от телефона му за пореден път се разнесе звън.
— Мунк на телефона.
— Здравей, Холгер — поздрави го приветлив глас. — Обажда се Лилиан Лун. От патологията. Надявам се, няма проблем да се обаждам директно на теб.
— Не, няма, естествено. С какво мога да ти помогна?
— Ами, с две неща. Първо, исках да ти съобщя, че всичко се връзва относно сходството между убийствата. Етиленгликол. Този път дозата е малко по-висока, но няма съмнение: причината за смъртта е същата. Отново не намерихме нищо по тялото. Няма следи от борба, нищо под ноктите, знаеш. Също както при Вивиан Берг и младежа в хотела.
— Ясно — запали поредната цигара Мунк. — Открихте ли нещо за раничките по устните.
