— Той знае как се казват, така не е трудно. Ако ми дадеш име, ще ми отнеме десет секунди. Или рождена дата, адрес, нещо подобно.
— Не е толкова важно — успокои го Миа. — Просто ми хрумна, докато бяхме там.
— Не разполагаш ли с някакво име?
— Не, освен ако Карл Йоверлан не се среща някъде.
— Опитах, но не излезе нищо. Името е фалшиво, нали?
— Остави го, докато не намерим с какво да го обвържем.
— Добре — съгласи се Габриел. — Говори ли с Мунк? Разбра ли каква дрога са открили? Скополамин.
— В течение съм.
— Затова ли Вивиан Берг се е изкачила сама през гората? И нито една от жертвите не се е съпротивлявала?
— Възможно е — измърмори нетърпеливо Миа.
Беше време да се върне в бара.
— Зловеща работа! — възкликна Габриел Мьорк. — Представяш ли си? Способен е да отвлече всекиго от нас, когато си поиска, а ние сме безсилни да се защитим.
— Виж, малко съм заета. Ще ти се обадя, ако се сетя за нещо. Става ли?
— Дадено — затвори Габриел.
Какво ли не би дала за малко сън, но се отърси от умората. Поръча си кафе и минерална вода и извади бележника си от чантата. Устоя на буретата на бара. Щеше да е много по-лесно. Да се отърси от света с помощта на бира или „Йегер“. Би било малодушно, ала си признаваше, че щеше да ѝ се отрази добре.
Кафето имаше вкус на тинеста вода, но се примири. Допря химикалката до листа.
Горяща кукленска къща?
Не е ли същият знак?
Къща в пламъци.
Бамбук.
Ръчна изработка.
Несъществено.
Числата?
Четири? Седем? Тринайсет?
Рождена дата?
Не.
Четвърти ден от седмия месец, тринайсет.
Не означава нищо.
Освен ако…
Пробва различни комбинации на листа, но не излизаше нищо смислено.
Седми април, четвърти юли, тринайсети… нещо?
Възможно е да означава нещо.
Тринайсети,
Отпи от горчивата помия.
По дяволите.
Една бира не би ѝ навредила.
Само за да ѝ се отприщи мисълта.
Отново се отказа и предпочете минералната вода.
Бански костюм.
Същото.
Вода.
Лед.
Watch what I can do?
Може би се заблуждава. Може би няма връзка с Бамби, а и защо да има? Милион причини да бъде друго.
Гледайте какво мога.
А вие нямате власт да ме спрете.
Химикалката дращеше бързо по листа.
Жертва 1.
Вивиан Берг.
Балетна рокля.
Костюм?
Защо?
Жертва 2.
Курт Ванг.
Музика от телефона?
My Favorite Things.
Къде е… костюмът?
Саксофонът? Цялата сцена?
Получаваше се.
Жертва 3.
Рюбен Иваршен.
Възраст. Възрастта има ли значение?
Бански костюм.
Не е ли символ?
Не?
Ами водата?
Пръстите ѝ стискаха разпалено химикалката.
Мамка му, едва не го забрави.
Волфганг Ритер.
Налага се да се върнат при него.
Клаус Хеминг?
Жив ли е?
Не, не е възможно.
Не го видя да влиза, забеляза го чак когато застана до масата. Далечно лице, обвито в мъгла.
— Телефонът ви не работи ли? — Гласът му прозвуча глухо и той се отпусна на стола срещу нея.
През цялата вечер Ерик Рьонинг не си купи нито едно питие, а ето че му донесоха поредното — последва го ново лице с все същото изражение. Петдесет процента завист, петдесет — любопитство. Следващият немарливо облечен колега си проправи път и се настани до него с надеждата да изкопчи последните новини. Бил от вестник „Нетависен“. Как му беше името? Рьонинг не си спомняше. Все едно. Вдигна джина с тоник и пусна тънка усмивка към Вероника Мосберг — изглеждаше още по-добре след…
Намираше се в клуб „Стоп Пресен“. Не идваше често — прекалено работническо бе за неговия вкус. Твърде простолюдно. Редакторите рядко се вестяваха тук, а значи и той нямаше причина да виси в този бар, но водещата бе предложила да дойдат.
— Как се добрахте до записа? — попита Мосберг с премрежен поглед.
Не беше ли откопчала още едно копче на блузата си? Така изглеждаше. Беше се обърнал само за миг, за да стисне поредната протегната ръка. Намигна ѝ и се усмихна над питието си, после се примъкна по-близо до нея.
— Знаеш как — провеси ръка от дивана. — Добър нюх. Здрава работа.
Мосберг се изкикоти и поклати глава.
— Не, сериозно, Ерик, любопитно ми е. Кажи де.
— My lips are sealed, устните ми мълчат — нахили се той и прокара пръст по устните си.
— Хайде де. Само ние сме — смигна Мосберг.
— Абсолютно.
