Момчето в снега полностью

— Дяволите да го вземат — измърмори Мунк. — Защо някой ще отглежда това нещо?

— За да се надруса — вдигна вежди Лун. — Халюциногенно е като ЛСД, но много по-силно.

— А защо…

— Защо не исках да ти го съобщя по телефона ли?

— Нямаше да попитам това, но кажи.

Лун се прокашля, погледна през прозореца и отпи от чашата с вода.

— Имаш ли деца?

— Дъщеря. Защо питаш?

— Аз имам син. Бенямин. На двайсет и шест. Той е… как да го определя? Различен. Трудно му е да намери мястото си в света. Разбираш ли какво имам предвид?

— О, да, напълно — усмихна се Мунк.

— Бенямин — отново се прокашля тя, преди да продължи. — Да, изпитва известни затруднения да се нагоди към нормалността, ако мога така се изразя. Винаги е имал артистични наклонности, нали знаеш? Извинявай, ако те занимавам с прекалено лични работи.

— В никакъв случай — увери я Мунк.

— Благодаря — продължи Лун. — Замина за Тронхайм, за да следва антропология. В Норвежкия техническо-природонаучен университет. Според мен го избра наслуки, но както и да е. Там заживя в… как да го нарека… леко алтернативна среда. Свиреха в групи. До тях достигнали слухове, промъкнали се в тамошната ботаническа градина и намерили растението. Безразсъдна проява, естествено, но все едно. Момчетата се свестили чак след няколко дни на другия край на града и нямали представа какво се е случило през това време. Каза ми, че той не е пробвал, но… да, искал е да спести на майка си тревогата.

Мунк не успя да прикрие усмивката си.

— Какво? — сбърчи вежди патоложката.

— Извинявай. Не знаех какво да мисля, когато отказа да ми съобщиш подробностите по телефона.

— Глупаво е, нали? — подсмихна се и тя. — Просто… знаеш как е при моята професия.

— Чувствителна си: става въпрос за твоето дете, разбирам.

Сервитьорката им донесе поръчката.

— Както и да е. — Лун разопакова клечките. — Веществото е дяволски дъх.

— Ако си права, това обяснява много неясноти. Само недоумявам как е възможно да не съм чувал за него.

— Употребяват го в Латинска Америка. Освен това, както споменах, почти не е изследвано, но става все по-популярно, поне ако вярваме на написаното в интернет.

— И не е забранено?

— Засега не, но очаквам в скоро време да го забранят. Впрочем не си длъжен да ядеш с клечки.

— Сигурна ли си?

Тя се засмя.

— Не ги използвай, ако не искаш. В Япония често ядат с ръце. Това е типично за нас, в Норвегия: страх ни е да не сгрешим с нещо. Зеленото е уасаби. Смесва се със соевия сос.

— Добре — усмихна се Мунк.

— О, извинявай. Забравих да те попитам дали не искаш бира или друго за пиене.

— Не пия алкохол — призна Мунк.

— Наистина ли?

— Да.

— Никога ли?

— Да, опитах веднъж, но не е за мен.

— Виж ти! Мъж по вкуса ми — смигна тъмнокосата патоложка и вдигна чашата с вода за наздравица.

Миа хвърли поглед през прозорците на „Лори“ и се отказа. Нейното сепаре беше заето, а барът бе претъпкан. Над улиците на Осло се спускаше мрак, а тя още не бе успяла да поспи. Върна се вкъщи и отново се опита да заспи, но циркът на входа не преставаше. Пак срещна същата старица. Този път бе изгубила някаква животинка. Виждали ли сте котката ми? А и съседът ѝ — видя го да излиза, в очите му още се четеше надежда. Какво стана с почивката? Аха да си отвори устата да я попита, но Миа се вмъкна в апартамента си, без да му даде тази възможност. Отпусна глава на възглавницата, както си беше с дрехите. От горния етаж се разнасяше тропане. Мъжки глас ругаеше, а женски не оставаше по-назад. Баналности от всекидневието. Замижа, ала душата ѝ не ѝ даваше мира. Не успяваше да прогони света. Занимаваха я хората. Тя бе отговорна за безопасността им. За да могат да си търсят котките. Да помагат на сестрите си. Да се дърлят с мъжете си. Зависеше от нея. Да не ги намират в планинско езеро по балетен костюм. Или на леглото в долнопробен хотел. Или да се окажат насред паркинг посред нощ сами, без дрехи, без шанс да се защитят.

Работата ти те разболява.

Наясно ли си?

Трябвало е да са занимаваш с нещо съвсем различно.

Още един добронамерен психолог. Беше се опитала да изтласка спомена, ала той я връхлетя отново, докато пресичаше улицата, търсейки къде да се приюти. Озова се пред бара на творците. Всъщност представляваше малка дупка в стената. На бара мъж с брада седеше с питие и скицник. Три безмълвни лица бяха наобиколили шахматна дъска; груби ръце държаха топли бири. Тъкмо се настани на една маса в ъгъла и телефонът ѝ иззвъня. Габриел. Остави си чантата на стола и излезе на улицата да вдигне.

— Ще ми отделиш ли две минути?

— Разбира се, Габриел. Как мина?

— Разполагам с всичко — измърмори младият хакер. — Какво да нравя с информацията?

— Много ли е?

— Страшно много. Беше ме страх да я прегледам — лични неща са, знаеш.

— Може ли да се търси?

— В смисъл?

— Във файловете. Възможно ли е да напишеш дума или име и да видиш къде се среща?

— Не. Не е база данни. Просто хиляди документи. Сканираните му записки. Няма как да търсиш в тях.

— Ритер сигурно си има начин да търси.