Момчето в снега полностью

— Чувате ли какво ви говоря? — изстена Миа. — Не е Къри. Той е полицай до мозъка на костите. Никога не би продал душата си.

— Старият Къри може би не. — Донесоха кафето на Вол. — Но какво ще кажете за новия? Как се държи напоследък? Точен ли е? Напива ли се?

Той поднесе чашката към устните си и направи гримаса, кога го усети вкуса.

— Познавате ли новата му приятелка?

Миа поклати глава.

— Луна Нювик. На двайсет и една. С расти. Барманка.

— Казах ви, не я познавам.

Той измъкна от джоба на палтото си снимка и ѝ я подаде.

— Летище Осло миналото лято. Връща се от Банкок. Оставихме я да влезе в страната с надеждата да ни заведе при някой по-високопоставен, но за жалост ни се измъкна.

— Значи Къри си е хванал гадже. Какво от това? — Миа му върна снимката. — Съвпадение. Май нямате нищо конкретно.

— Нима щях да ви питам, ако не бяхме съвсем сигурни? — Приведе се към нея. — Близо сме. Лоренцен, адвокатът. Несъмнено е замесен. Пране на пари. Притежава компания на Каймановите острови. Отдавна да сме го прибрали, но шефовете искат да спипат вътрешния човек. Полицая. Виновникът улиците да са пълни с хероин. С такъв човек не правим добро впечатление, нали разбирате?

— Имам работа — въздъхна Миа. — А и не вярвам да е Къри. Намерете си някой друг. Да го кажем така: не.

За момент привлекателният агент замълча. Сякаш мереше думите на езика си, преди да се реши да заговори отново.

— Можем да намерим друг човек, разбира се. Обаче има причина да изберем вас, Миа. Разбирате ли ме?

— Не — призна тя.

— Хероин — приведе се напред Вол.

Усещаше дъха му. Напомняше ѝ за нещо. За лятото. Загладени от вълните скали. Стар любим.

— Какво намеквате?

— Наистина ли питате?

— Да, изобщо не разбирам за какво говорите.

Вол поглади брадичката си. Погледна я изкосо. Очите им си приличаха. Поглед, пълен с ласкаво любопитство. Тя е по бански. Кикотят се върху хавлията под прежурящото слънце на насечения скалист бряг. Как се казваше?

— Вижте, останалите бяха против. Според тях трябваше да се спрем на друг. Например, на Грьонли. На Голи. Аз ви избрах, тоест избрах да попитаме вас.

— О, каква чест! Много благодаря — процеди саркастично Миа.

— Не в този смисъл — подхвана той. — Просто… прецених, че сте правилният избор. Защото вече сте замесена.

— Как така?

— Не сте ли в течение? За сестра ви? — стъписа се Вол.

От стомаха ѝ се измъкна някакво животно и се закатери нагоре.

— Не — промълви сухата ѝ уста, а помещението изведнъж се смали.

Шахматистите станаха и си тръгнаха.

Мъжът, който рисуваше до бара, се извърна към нея.

Ела, Миа, ела.

— Миа? Добре ли сте?

— Да — промърмори тя, пресушавайки бутилката минерална вода.

— Да ви донеса ли нещо? Лошо ли ви е?

— Добре съм.

— Не знаехте ли?

— Какво? — попита тя.

— Имаме основание да смятаме, че е една от първите. — Вол преплете пръсти върху масата.

— Кои първи?

— Мулетата — уточни той. — Това е причината. Разбирате ли?

— Затова ли ме избрахте?

— Да.

— Не ви вярвам — отсече тя.

— Ваша работа — усмихна се Вол. — Замислете се обаче. Как е умряла Сигри? Дали сама си е инжектирала свръхдозата?

Миа вдигна очи към кранчетата за бира.

— Маркус Скут. Внасяла е дрога за него. Според нас всичко е свързано. Затова дойдох точно при вас, мислех, че знаете.

Бира.

— Не — промърмори Миа. — Не знаех.

Той се вторачи в китката ѝ.

— Нищо ли не подозирахте? Все пак…

„Йегер“.

Трябваше да пийне нещо.

— Какво гледате?

— Бижуто…

— Да? — промълви полугласно тя и вдигна ръка.

Усещаше хладната гривна върху кожата си. Сърчице, котва и буква.

Искаш ли да вземеш моята, а аз — твоята?

— Това ли?

— Да.

— Какво за него?

— Носят се слухове — отвърна със сериозен тон Вол, приближавайки се към нея. — Една по-възрастна разносвачка. Казва се Сесилие. Изглежда е била там.

— Къде?

— Присъствала е на смъртта на сестра ви. Виждали са я да обикаля из града с гривна като вашата. Досущ такава. — Той кимна към китката ѝ. — Иска нещо. Да вземе пари за нея, знам ли.

— Как, казахте, ѝ е името?

— Сесилие. Викат ѝ Сисе. Наркоманка. Наближава четирийсетте. Руса. Носи червено ватено яке. За съжаление не знаем нищо друго. Още не мога да повярвам, че не са…

Хапчета.

Опиати.

Каквото ѝ да е.

Вече няма значение.

Миа вдигна ръка и му се усмихна обезоръжаващо.

— Няма нищо. Благодаря. Ако е възможно да си вървите, би било чудесно.

— Разбира се — изправи се Вол. — Но сте с нас, нали?

— Определено.

— Имате ли номера ми?

— Имам го.

— Ще ни се обадите ли?

— Веднага щом разбера нещо.

— Добре, благодаря. Оценявам го. Наистина.

— Супер. — Тя стисна подадената ѝ ръка.

Вол си облече сакото, изкозирува и се насочи към изхода.

Миа го изчака да излезе.

После с разтреперани ръце си извади телефона от джоба на коженото яке.

И намери номера на Чарли Брюн.