Ерик показа идеално наредените си бисерни зъби. Беше ги избелил само преди няколко дни. При зъболекаря на площада пред кметството. Всъщност се замисли дали да не си сложи коронки. Да се поддържат изрядно бели зъбите изисква непрестанни усилия, защо да не реши въпроса веднъж завинаги? Но засега се отказа. Преди една седмица го бяха поканили инвеститори — нещо, свързано с хотел в Дубай — и жената на единия (или май му беше любовница, не успя да прецени) приличаше на кон с новите си зъби, така че навярно щеше да си остане с дарените му от природата.
Примъкна се още по-близо до Мосберг, докосна с устни меката ѝ буза. Долови парфюма ѝ.
— Сещам се за едно по-спокойно местенце — прошепна Ерик.
— Така ли? — изхихика тя и лапна сламката.
На хоризонта изникна непозната човешка фигура. Навярно щеше да последва поредната почерпка. Още поздравления, още любопитство. Така бе през целия ден. Проклети тъпаци. Нима очакват да им разкрие как са заснели убийството? Без майтап?
— Здрасти — изправи се Мосберг.
Целуна непознатия.
— Ерик, това е съпругът ми Конрад. Не се познавате, нали?
Съпруг ли?
Рьонинг изхълца тихо и потисна позива си да се оригне. Надигна се неохотно и протегна ръка.
— Конрад Ларшен — представи се мъжът.
Сако, разгърдена риза. Идиотска брада и очила.
— Приятно ми е — измънка Ерик, а мъжът седна.
Мамка му.
Сега усети алкохола.
Шест или седем изпи?
Трудно уцели дивана.
— Направихте сензация. — Ларшен погали Мосберг по рамото. — Случайно ли стана?
Откъде пък се взе този?
Върна си усмивката, смотолеви нещо в отговор и се извини. Добра се до тоалетната и се загледа в отражението си в огледалото. Ненужно разхищение на време. Седи там и плещи. Би се отказал от част от почерпката. В замяна на женска. Отвори кранчето и пъхна лице под струята. Защо не отиде в бара на Гранд хотела? За малко шампанско?
Доклатушка се до халето и се поколеба дали да не си излезе направо, но тогава забеляза до бара вторачени в него очи. Коктейл и червени устни. Руса коса. Тясната рокля не оставяше много на въображението. На неговата възраст или малко по-млада. Не му стана ясно за какво ѝ е зеленият каскет, но всъщност защо не? Спортна визия.
Рьонинг оправи възела на вратовръзката си и си проправи път към бара.
— Какво пиеш — нахили се, сочейки чашата ѝ.
— Празна е? — изкикоти се момичето.
— О — смигна журналистът. — Няма как да поръчаме от същото.
Махна на бармана, но той не го забеляза. Не знаеше ли кой е в заведението?
— Малко е претъпкано тук, не мислиш ли?
— Моля — извърна се към нея Ерик.
— Леко е пренаселено — намигна му и тя.
— Определено — примъкна се към нея Рьонинг. — Сещаш ли се за друго място?
— За съжаление живея далече. А ти?
Право в целта.
— На две крачки надолу по улицата. — Той погали внимателно голата ѝ ръка.
— Какво предлага заведението? — изхихика тя.
— О, каквото ти се иска.
— Ще ми дадеш ли две минути? — усмихна се момичето, хващайки чантата си.
— Разбира се.
— Веднага се връщам.
Момичето със зеления каскет му стисна нежно ръката, отново намигна и грациозно заприпка към тоалетната.
— Прощавайте — извини се Йон Вол. — Работите, виждам, но се опитах да ви се обадя. Размислихте ли за това, за което си говорихме.
Той си разкопча палтото, свали си кожените ръкавици и ги остави на масата.
— Слушайте… — тросна се Миа.
Беше близо. Беше напипала нещо. Замалко ѝ се бе изплъзнало.
— Разбирам — вдигна ръце, сякаш се предава, Вол. — Заета сте. Но е важно.
— Четете ли вестници? — изръмжа тя и впи очи в него.
— Естествено. Нямаше да ви безпокоя, ако не беше наложително. Да ви взема ли нещо? Кафе? Бира?
— Не, нищо — тръсна глава Миа. — Вижте…
— Знам, знам. Пет минути и си тръгвам. Искам само да разбера дали сте с нас. Подобни неща навярно ви отвращават, Миа. Собственият ви екип. Приятел — доколкото знам — разбирам ви, но тук става въпрос за основен канал. Пласьори на хероин. Освен това… проучих въпроса, нали разбирате? Миа Крюгер? Можем ли да ѝ се доверим? Не е ли…
Подсмихна се.
— Така ли? Не е ли какво?
— Знаете какво. Видях досието ви. Не сте от най-кротките, нали?
— Какво намеквате? — хладно се сопна Миа.
— Нищо повече от прочетеното — възкликна помирително Вол. — Какво е мнението на хората за вас. Все пак сте застреляли заподозрян. Неведнъж са ви отстранявали от работа. Какво беше написал за вас?
— Кой?
— Микелсон. Не сте първи дружки, нали?
— Вижте какво — кипна Миа.
— Миа — заувещава я Вол. — Не го казвам аз. Аз предложих да ви изберем, не забравяйте. Не си го изкарвайте на мен. Става въпрос за изключително секретна, вътрешна информация. Разказвам на Миа Крюгер с какво се занимаваме. Поемам риск. Възможно е неин близък приятел да е замесен. Залогът е огромен, нали ме разбирате?
Изведнъж на Миа ѝ се допи бира.
— Добре — въздъхна тя, отпивайки от минералната вода. — Какво искате от мен?
— Къри.
Вол махна на сервитьора и си поръча кафе.
— Според мен грешите. Това ли искахте да разберете?
— Не — отвърна Вол. — Исках да знам дали бихте приели да ни сътрудничите. В най-добрия случай да потвърдите предположенията ни.
