— Пролетта на 2010 г. „Алфа“ поема на мисия, замислена като рутинна, но ненадейно попадат на засада. Изгубихме петима души. Единственият оцелял е Иван Хоровиц. Все още не е съвсем ясно какво точно се е случило, но според Хоровиц след експлозията той се събудил в безпомощно състояние. Гърдите и коремът му били наранени от осколките, единият му крак — счупен. Прекарал десет дни в пещера в планината. Пил от собствената си урина. Ял… да, неясно какво, но в края на краищата успял да се довлачи до близък път, откъдето го прибира патрул.
Едваршен изгледа присъстващите със сериозно изражение и продължи.
— След разпит и престой в лазарета изпращат Хоровиц обратно в Норвегия и военната му кариера приключва. Удостояваме го с медал, опитваме се да му помогнем да се адаптира, предлагаме му чиновническа работа, но той вече не е същият. Иска да се свърже с медиите — не е справедливо, изгубил е най-близките си приятели, хората трябва да знаят какво се случва — разбирате. Накрая го оставяме. Следим го отблизо, за да му помогнем, но и за да го държим под око.
Генералът отново натиска дистанционното.
— 2011 г. Хоровиц постъпва в психиатричното отделение на болницата в Блакста. Изписват го в началото на 2012 г. И там следите му се губят. Не тегли пари от сметката си. Не е засечено да е ползвал електронно устройство. Сякаш Иван Хоровиц вече не съществува. Приехме, че е посегнал на живота си, но тяло не е намерено. Затворихме досието му. А сега — това.
— Нова самоличност? — отекна сухият глас на мъж със синя вратовръзка.
— Най-вероятно — потвърди Едваршен.
— А наистина ли изпитва омраза? — попита със спокоен тон мъж със сива вратовръзка.
— Да, опасявам се. Според докладите на нашите психолози още след завръщането си Хоровиц е давал признаци за така нареченото тревожно негативно поведение.
— Времето тече — ненадейно се обади възрастен човек от другия край на масата и почти незабележимо посочи с глава към Мунк и Голи.
— Да — промърмори генералът. — Нали, Мунк и Голи?
Мунк потвърди с кимване.
— Естествено, започнахме издирване на Иван Хоровиц. Ето какво ще предприемем оттук насетне.
Тонът му се промени — вече даваше заповеди. Това не се хареса на Холгер Мунк, но той си замълча.
— Ще съобщим за Хоровиц в медиите. Ще им предоставим снимки и всичко необходимо. Основният заподозрян е той, но няма да споменаваме предисторията.
— Вижте… — намеси се Мунк, ала го прекъснаха.
— Добре — обади се друг глас, пак мъж с вратовръзка. — Все някой трябва да го е виждал. Дори и да се крие. Никой не е напълно невидим. Навярно има нова работа, приятели, съседи…
— Именно — съгласи се генералът. — Точно на това се надяваме — някой да го разпознае. При малко късмет ще бъде скоро, преди да успее да избере още някого от списъка.
— Някой от тези под охрана ли е? — попита мъж с очила, вдигайки листа.
— Помислихме над това, естествено — осведоми го Едваршен. — Обаче както виждате, повечето имена са доста разпространени. Нилс Улсен, Яне Анершен — за колко потенциални жертви става въпрос? Нямаме такъв капацитет. За жалост. Просто е неизпълнимо.
За първи път в последното изречение прозвуча нещо, напомнящо човечност.
— И така — продължи генералът, вторачвайки се в тях. — Полицията. Иван Хоровиц вече е официално заподозрян. Най-добре е да го представим от този ъгъл. Заподозрян е в тройно убийство. Затова го издирваме. Според нас е достатъчно убедително. И дано получим необходимите ни сведения, за да го намерим. Разполагаме, разбира се, и със собствени ресурси, но полека-лека ще стигнем и до тях.
— Но… — отново се обади Мунк и за пореден пък го прекъснаха.
— Извинете, Голи — нали така се казвахте?
Анете кимна.
— Ще ви изпратим каквото ви е необходимо. Вършете си работата както обикновено.
— Нищо ли не мога да кажа на екипа си? — попита Мунк.
— Само, че е заподозрян.
— А как да…
— Ще се справите. — Едваршен очевидно вече пристъпваше към следващата точка от дневния ред.
Младият мъж, който ги бе довел, беше влязъл незабелязано.
— Ще ви придружа до изхода — усмихна се вежливо той, сочейки масивната отворена врата.
Миа застана пред кремаво златистата тухлена сграда на „Стургата“, ала се страхуваше да влезе вътре. Беше идвала и преди, но отдавна. Едно време. В предишния си живот. Видът на сградата събуди у нея нежелани спомени. Тук се намираше приемният център „Принсен“. Представляваше приют за наркомани, стопанисван от община Осло. Спешно настаняваха за през нощта изпаднали в беда. Разполагаха със стая за инжектиране на наркотици, а лекари оказваха медицинска помощ при нужда. Имаше още психолози, медицински сестри, зъболекари. После човек се прибираше вкъщи. Затова бе дошла тук. Взела бе Сигри.
Сестра и седеше свита в един ъгъл — изглеждаше невероятно малка.
