Най-известният пироман в Норвегия. Йон Ивар Салем. Този отвратителен човек бе опожарил цял Йостлан. Къща след къща. На пръв поглед съвсем произволно. Подпалваше ги нощем. Не използваше обаче туба бензин и запалка, о, не, циникът действаше с въображение. Беше водопроводчик, а разбираше и от електрически инсталации. По време на процеса стана ясно, че в някакъв момент е работил във всяка от опожарените къщи. Спукана тръба. Запушена тоалетна. Монтаж на бойлер. Бил е въплъщение на търпението. Изчаквал да мине достатъчно време, та подозрението да не падне върху него, ако някой се досети за нещо. Промъквал се през нощта. Предизвиквал късо съединение, често с помощта на стари дрехи или намерени в мазето парцали. После се качвал в колата си. Съзерцавал пламъците. Двайсет и четири къщи. Двайсет и четири семейства. Тринайсет жертви. И никой не съзрял връзката, преди да поверят случая на младата и неопитна Миа Крюгер.
В съдебната зала постоянно се извръщаше към нея. Тогава прочете в очите му по-скоро любопитство, отколкото омраза. Коя е тази жена, разкрила го след петнайсет години?
Йон Ивар Салем.
Разбира се.
И въпреки това не…
Няма логика.
Йон Ивар Салем дори не подозираше за настоящите събития.
— Изпратиха ми пръстен — промърмори накрая той. — Щели да ме възнаградят.
На лицето му се изписа угодническа усмивка, когато надзирателят донесе пръстена от килията му.
— Кой?
— О, нямам представа. Трябва да получа нещо — само това знам. Носите ли ми наградата?
Златен пръстен.
Тя го пъхна в джоба си, въпреки бурните му протести. Накрая надзирателят се погрижи за него. Надяна му белезниците. И го върна в изолатора.
Златен пръстен?
Следобедното слънце надничаше иззад облаците и се оглеждаше в локвите на паркинга.
Миа извади от джоба си едно драже. Опита да си избистри ума.
Снимките. В албума. Албумът на Миа. Всички убийства са там. Възстановки.
Миа бе потънала дълбоко в мислите си и не забеляза приближилия се зад нея човек. Чак впоследствие го видя с периферното си зрение. Пазач, естествено. Това е централен затвор. Тук лежат престъпници, извършили едни от най-тежките престъпления. И вътре, и отвън се прилагаха строги мерки за безопасност.
— Извинете? — отекна отблизо гласът.
Издрънча връзка ключове. Мярна се голям незапален фенер — оставаха няколко часа до падането на мрака.
— От полицията съм.
Миа извади картата от вътрешния си джоб и я показа.
Салем?
Пазачът взе картата, разгледа я и ѝ я върна.
— Колко си умна!
— Какво?
Тя се обърна отнесено. Изведнъж дъждът заплиска в лицето ѝ.
— Колко си умна, Миа!
Какво, за бога…
Отвори очи и погледът ѝ попадна върху широко усмихнато лице. Към нея отново се протегна ръка с униформен маншет, но не държеше фенер, а
Най-сетне проумя каква е тази вода. Краката ѝ искаха да побегнат, а ноктите се впиха в дланите ѝ, но вече беше късно.
— Ще вземем твоята кола. Много е хубава.
Ключ в стартера и нейните ръце някъде далече — направи последен опит да контролира движенията си, но усети единствено дъжда.
Чуваше се само сладкият ромол на капчиците по предното стъкло на бавно излизащия от паркинга автомобил.
Мунк паркира в гаража на „Марибуесгате“ и телефонът му иззвъня. Надяваше се на екрана да пише „Миа“. Опита да ѝ се обади няколко пъти, но тя отказваше да отговори.
— Анете е. Пипнахме го.
— Кого?
— Иван Хоровиц.
— Наистина ли?
Получихме сведения от три различни места — обясни задъхано Голи. — Предадох на Едваршен. На път са.
— На път ли? Кой? Закъде?
— Има вила. Не е далеч от мястото, където е намерена Вивиан Берг. На един час през гората в обратна посока.
— Хоровиц ли?
— Да, както споменах, обадиха се трима души и тримата казаха едно и също. Оттеглил се е там отдавна — продължи тя. — Писнало му е от хората. Искал е да живее сам сред природата. Оттогава никой не го е виждал.
— Боже! — възкликна Мунк и изтича обратно до колата.
— Кой отива?
— Военни. Изпратили са отряда, за който стана дума. „Алфа“. Едваршен иска да ни види.
— В командния пункт ли?
— Да.
— Защо?
— Не ме питай — въздъхна Анете. — Сигурно да се похвали. Да ни натяква колко по-добри са от нас. Знам ли? Както и да е, в ръцете ни е. Всичко скоро ще приключи. Слава богу.
В изморения ѝ тон се долавяше облекчение.
— Идваш ли?
— Тръгвам — откликна Мунк и бързо се напъха в колата.
