Алис разбира се отговори, че ще й бъде, след което двете проведоха онази дискусия за господин Бот, мъжа с червената коса, която вече бе описана.
— Но имам да ти казвам нещо — рече лейди Гленкора двайсет минути след началото на техния разговор. — Седни срещу мен и съзерцавай огъня, докато те разглеждам.
— Нещо ужасно ли е?
— Не е нещо нередно.
— О, лейди Гленкора, ако става дума за…
— Няма да ти позволя да ме наричаш лейди Гленкора. Аз не те ли наричам Алис? Защо си толкова жестока с мен? Не съм дошла да те моля да правиш нещо нередно.
— Но искаш да ми кажеш нещо.
Алис беше сигурна, че това нещо щеше да бъде свързано по някакъв начин с господин Фицджералд и не искаше да чува това име от устните на братовчедка си.
— Разбира се, че искам да ти кажа нещо. Искам да знаеш, че в последното си писмо аз… те подведох. Не че съм искала да те мамя, но просто… не можех да ти кажа всичко в едно писмо.
— Какво да ми кажеш?
— Сигурно помниш признанието ми, че се чувствам ужасно поради факта, че не съм могла да дойда да те видя в Лондон миналата година.
— Дори за миг не съм се замисляла за това.
— Било ти е безразлично дали ще дойда или не — така ли? Но няма значение. Защо да те е грижа? Но това признание беше важно за мен. В писмото си ти казах, че не съм дошла, защото съм била прекалено заета. Но това бе лъжа, разбира се.
— Всеки прави подобни извинения — отвърна Алис.
— Но не ги прави на човека, когото иска да опознае и обикне повече от всеки друг! Копнеех да дойда при теб. Но се страхувах, че не мога да дойда, без да говоря за него, а бях решила никога повече да не споменавам името му.
Изрече това с онзи особен тих тон, който използваше понякога.
— Тогава защо смяташ да говориш за него сега, лейди Гленкора?
— Не ме наричай лейди Гленкора. Наричай ме Кора. Едно време имах по-голяма сестра и тя ме наричаше Кора. Ако все още бе жива… но това няма значение. Не е жива. Ще ти кажа защо ще говоря за него сега. Защото не мога да не говоря. Освен това се срещнахме. Бяхме в една и съща стая и разговаряхме. Какъв е смисълът от това решение сега?
— Разговаряли сте?
— Да. Той господин Палисър… знаеше всичко. Когато спомена, че иска да ме заведе в къщата, аз му прошепнах, че Бурго може да е там.
— Не използвай собственото му име! — възкликна Алис и потрепери.
— Защо не? Защо да не го използвам? Направих го, когато разговарях със съпруга си. Или може би казах Бурго Фицджералд.
— И?
— И той ме помоли да отида. Каза, че това няма значение и че трябва да го преодолея. Да го преодолея! Щом мога да се срещна с него, да говоря с него и да го гледам в очите, несъмнено мога да споменавам името му.
Тя направи пауза, очаквайки отговор от Алис.
— Нали?
— Какво мога да ти кажа? — възкликна братовчедка й. Каквото искаш, стига да е вярно. Тук си, защото знам, че никога не би ме излъгала. О, Алис, искам да постъпвам правилно, но е толкова трудно!
И как няма да е трудно за създание като нея, натоварено с всички тези очаквания и изпратено в света без никакъв минал опит и сегашно приятелство! Алис започна да подозира, че я бяха примамили в Мачинг Праяри, защото братовчедка й се нуждаеше от приятел. И разбира се, че не можеше да откаже тази покана за приятелство. Стана от стола, коленичи в краката й, повдигна лицето й и го целуна.
— Знаех си, че ще бъдеш добра с мен — каза лейди Гленкора. — Знаех си. И можеш да казваш каквото си искаш. Но не мога да понеса да не знаеш истинската причина да не дойда при теб в Лондон. Сега ти ще дойдеш при мен, нали, мила моя?
— Да, и ти ще дойдеш при мен — отвърна Алис, взимайки решение да не бъде приета в къщата на господин Палисър по начина, по който лейди Мидлотиан бе предложила да я приеме в своята. Но тя бързо осъзна, че това бе несправедливо и невеликодушно от нейна страна. — Но аз ще дойда при теб, независимо от това дали ти ще дойдеш при мен — добави Алис.
— Ще дойда при теб, разбира се — отвърна лейди Гленкора. — Защо не? Но знаеш какво имам предвид. Ще имаме банкети, вечерни партита и много гости.
— И няма да имаме — каза Алис с усмивка.
— Следователно имаш много по-добро извинение да дойдеш при мен, или по-скоро причина, защото не искам извинения. Е, скъпа, много се радвам, че ти се изповядах. Боях се да ти дойда на гости в Лондон. Нямаше да мога да те погледна в очите. Но вече преодолях това.
Тя се усмихна и върна целувката, която Алис й бе дала. Представляваше удивителна гледка: коленичила на килима в спалнята с тази великолепна рокля, но с коса, събрана зад ушите и очи, червени от плач. Сякаш тежестта на това великолепие бе останала на раменете й, въпреки че вече бе непотребно.
— Опасявам се, че минава дванайсет. Лека нощ, мила моя. Чудя се дали вече се е качил. Но щях да чуя стъпките му, ако се бе качил. Не стъпва леко. Рядко приключва работа преди един, а понякога работи до три. Вярвам, че това е единственото нещо, което му доставя удоволствие. Бог да те благослови и лека нощ! Имам да ти казвам още толкова много неща, Алис! И ти трябва да ми разкажеш нещо за себе си, нали, скъпа?
