Що се отнася до господин Палисър, бих казал, че този брак и тази съпруга, която той със сигурност не си бе избрал и която му бяха натрапили, му прилягаха добре. Нуждаеше се от голямо богатство, за да достигне позицията, в която се целеше. Бе разполагал с пари и преди брака си, разбира се — толкова много пари, че би могъл да прахосва хиляди, без да му мигне окото, но кариерата му се нуждаеше от онова колосално състояние, което кара хората да говорят. Състояние, което да му позволи да покрие всичките си разходи. И тук не става дума за разходи, свързани с личното му удобство. Става дума за онази солидна финансова основа, необходима на всеки английски политик от аристократичен род. И доколкото самият той знаеше, лейди Гленкора бе съвършената съпруга. Господин Палисър не бе нагазвал често във фонтана на Венера, въпреки че веднъж се бе самозабравил и бе пожелал чужда съпруга. Но този грях почти не бе замърсил характера му, а желанието, което бе изпитвал тогава, бе от онези, които биха намерили повече удовлетворение в отказа, отколкото в отклика. На сутринта след отказа на дамата, той си беше казал, че тя го е спасила. Чудесно съзнаваше, че не бе от мъжете, които биха окачили лютня на стената на храма като символ на любовната си клетва. Така че се бе оженил за лейди Гленкора и бе доволен.
Историята с Бурго Фицджералд му бе разказана и той предполагаше, че повечето момичета имат подобна история за разказване. Не се сещаше често за нея и изобщо не разбра лейди Гленкора, когато му рече, с цялата тържественост, която би могла да придаде на думите си:
— Трябва да знаеш, че аз наистина го обичах.
— Трябва да обичаш мен сега — бе отвърнал той с усмивка и що се отнасяше до него, въпросът бе приключен.
В месеците след сватбата бе открил, че брачните задължения му се отдават и можеше да каже същото за нея. Бе й дал почти неограничена свобода да се наслаждава на парите си и рядко се месеше в начина й на живот. Понякога я предупреждаваше да не прекалява с детинските прищевки, които никак не отиваха на общественото му положение. В тези случаи в думите му се появяваше неумишлена строгост (провокирана или не от червенокосия член на парламента), но като цяло той бе доволен и искрено обичаше жена си, поне според собствените си разбирания. Със сигурност я обичаше повече от всеки друг. Все пак имаше едно нещо, което го тормозеше и разваляше пълното му щастие — нещо, което тепърва бе започнал да осъзнава и което жена му, за свое съжаление, също бе открила. Беше се надявал вече да го е дарила с наследник. Но бе рано да се отчайва и тревогата му още не се бе превърнала в мъка.
Може би този добре устроен съюз между знатни родове, изразен в разумно разпределение на недвижимо имущество, не задоволяваше лейди Гленкора толкова, колкото задоволяваше нейния съпруг. Струва ми се, че ако господин Палисър се държеше малко по-нежно с нея, тя щеше да забрави първия си любим или поне щеше да се научи да си спомня за него с мека меланхолия, вместо с дълбока тъга. Не знам дали сърцето на лейди Гленкора бе направено от онази корава материя, която напълно отказва да променя формата си, но все пак бе сърце и имаше нужда от храна. Любовта и близостта бяха абсолютно необходими за нейното щастие. Тя копнееше за ежедневната увереност, вдъхвана от знанието, че е властелин на неговите чувства. Копнееше за постоянните милувки на любовта, както спонтанни, така и преднамерени, за споглеждането, при което между двама души преминава нещо неизречено, може би някаква лична шега, която само те разбират. Копнееше за мекотата на случайната целувка и споделения миг, за престорения интерес към заниманията й, за някое непринудено кимване, намигване, поклащане на главата или дори нацупване. Ако всеки ден бе получавала подобна храна, щеше да забрави Бурго Фицджералд. Но господин Палисър не разбираше от такива неща и ето защо красивият лик на Бурго Фицджералд постоянно бе пред очите й.
Това не означаваше, че господин Палисър не благоденстваше и че някой би се усъмнил в успеха на неговите начинания. Може би съдбата му бе приготвила бурни домашни вълнения и дори горчиво семейно разочарование от онези, които биха унищожили бъдещето на повечето мъже. Но той бе от хората, които умеят да преминават невредими през подобни изпитания. За него би било по-ужасно да загуби влиянието си в партията, отколкото да загуби жена си, и публичният позор щеше да го уязви повече от личния срам.
