Говореше се, че в момента той бе на прага на успеха. Вече бе работил за короната, трудейки се съвестно и неуморно, но не бе заемал длъжност в кабинета. Бе работил много по-усърдно, отколкото работеха повечето кабинетни министри, но без да получава възнаграждението, което му се полагаше, тъй като заплатата, която му даваха, не означаваше нищо за него. Всъщност и много по-щедрото възнаграждение, което го очакваше, ако плановете му се реализираха, също нямаше да означава нищо за него. Възнаграждението, което търсеше, бе друго: надмощие над другите мъже, да бъде техен всепризнат водач и да има действителен и реален глас в управлението на страната. Струваше му се, че съвсем скоро ще получи тези неща. Всички знаеха, че сегашният канцлер на хазната ще напусне правителството, взимайки неколцина други със себе си, непосредствено преди или след следващата сесия на парламента. И бе почти сигурно, че господин Палисър ще наследи неговия пост, въпреки че досега не бе заемал длъжност в кабинета. Ето защо можеше да се примири с ежедневната досада на това да знае, че съпругата му обича друг мъж повече от него.
Според по-голяма част от хората присъствието на херцога на Св. Банги в Мачинг бе сигурен знак за предстоящия триумф на господин Палисър. Херцогът бе държавник от много различна класа, но освен това бе изключително изтъкнат представител на аристократичната основа, върху която бе изградена британската конституционна република. Бе дългогодишен министър, свикнал с кабинетните срещи така, както други мъже са свикнали с креслата в дневните си, но едва ли някой би го нарекъл работлив. Въпреки че бе политик по рождение, политиката не бе най-важното нещо за него, независимо дали в момента заемаше държавна позиция или не. Много хора бяха изразявали мнението, че можеше да стане министър-председател, ако му се занимаваше. Във вестниците бяха писали, че няколко пъти до него се бяха допитвали високопоставени хора, относно това, кой да бъде следващият министър-председател. Мнението му бе търсено и много високо ценено. Считаха го за солидна опора на либералната кауза, въпреки че никой не знаеше с какво точно се занимаваше и не помнеше какво точно говореше. Длъжностите, които заемаше и бе заемал в миналото, рядко бяха свързани с трудни задължения. Никога не превръщаше себе си в мишена на опозицията по време на разгорещени дебати. Онова, което казваше в Камарата, обикновено бе кратко и приятно, с лек саркастичен, но в никакъв случай обиден привкус. Той бе истинско олицетворение на мъдростта и здравия разум. Никога не губеше самообладание. Никога не правеше грешки. Никога не правеше крайни изказвания, в която и да било посока, по който и да било въпрос. Не бе нито безразсъден, нито малодушен. Не се отнасяше със снизхождение към никого и не търпеше такова отношение от никого. Беше рицар на „Ордена на жартиерата“ и лорд-канцлер на Англия и на шейсет и две години можеше да се похвали с безупречно храносмилане и стабилно финансово състояние. Обичаше да купува картини, които може би не разбираше, и да колекционира книги, които със сигурност не четеше. Целият свят го уважаваше, но за него това уважение бе като въздуха, който вдишваше през ноздрите си.
Но дори той имаше скелет в гардероба си и трън в очите си, въпреки че скелетът не бе особено отблъскващ, а трънът едва ли щеше да се възпали и гангреняса. Херцогът изпитваше страхопочитание към жена си.
Постоянно се тревожеше за нея, но не си мислете, че тревогата му идваше от опасението, че някой Бурго Фицджералд ще унищожи семейното му щастие. Херцогинята бе и винаги е била напълно порядъчна съпруга. Благородните дами, надарени с необикновена красота, често стават обект на незаслужени злословия, но такива по неин адрес не е имало. Откакто херцогът я бе взел за жена, едва ли е имало мъж, който да се е осмелил дори да й намигне. Не беше нито прахосница, нито комарджийка. Нямаше нито придирчиви вкусове, нито съмнителни хобита. Просто бе глупава и като всеки глупав човек постоянно си мислеше, че й се подиграват. И постоянно се оплакваше, скръбно, жално и често гневно, на своя скъп херцог и закрилник, който понякога не знаеше какво да прави с нея и как точно да я закриля. Не отиваше на един рицар на „Ордена на жартиерата“ и херцог на Св. Банги да моли за милост по отношение на жена си хора, като госпожа Конуей Спаркс, нито му прилягаше да се оплаква от тази дама на своя домакин или домакиня, като момче в интернат, оплакващо се от побойник.
— Ако хората не ти харесват, мила моя, ще си тръгнем — рече й той късно същата вечер, която вече бе описана.
— Не — отвърна тя. — Не искам да си ходя. Обещах, че ще останем до декември и Лонгройстън няма да е готов преди това. Но ми се струва, че нещо трябва да бъде направено по отношение на тази жена.
Тя първо подчерта думата „нещо“, а после направо натърти думата „жена“.
Херцогът не знаеше как да запуши устата на госпожа Конуей Спаркс. Един от най-важните му принципи бе никога да не се ядосва на никого. Как можеше да повлияе на госпожа Конуей Спаркс?
