— Мисля, че е под достойнството ти да се занимаваш с нея — рече съпругът.
— Да, може би си прав — отвърна жена му. — Но я заварих в тази къща и не обичам да ми се присмиват. Струва ми се, че лейди Гленкора трябва да я постави на мястото й.
— Лейди Гленкора е много млада, скъпа.
— Не знам колко е млада — отвърна херцогинята, която може би бе доловила напълно неволната имитация на лейди Гленкора на начина й на говор.
Херцогинята често отправяше подобни молби към своя съпруг и той се виждаше принуден да казва неща в нейна защита, които самият той не одобряваше. Това, разбира се, го дразнеше и понякога го караше да му се иска херцогинята да си бе останала в Лонгройстън.
Имаше и трети политик, отседнал в Мачинг Праяри, който още не се бе издигнал до позицията на държавник, но имаше големи надежди това да се случи. Става дума за господин Бот, член на парламента от Сейнт Хелънс56, когото лейди Гленкора бе описала като червенокос мъж, който обикаля наоколо и може би говори за нея на съпруга й. Господин Бот несъмнено бе успешен мъж и бе постигнал всичко сам. Не беше първа младост, но още нямаше петдесет години. В момента се наслаждаваше на втората си сесия в парламента, като се бе завърнал в ролята на заклет последовател на Манчестърската школа57. И тези клетви се бяха оказали напълно искрени. В Сейнт Хелънс все още имаше репутацията на добър и честен мъж, но съпартийците му в Камарата, наблюдаващи политическите му маневри, знаеха, че правеше всичко възможно да се добере до парче от обществения пай. Не беше богат мъж, въпреки че бе произвеждал хасе и бе успял да влезе в парламента. И въпреки твърденията му, че е безкомпромисен радикал, той обичаше да си общува с аристократи и да се вслушва в мненията на хора като херцога на Св. Банги и господин Палисър. Предполагаше се, че разбира от финанси. Във всеки случай математиката му се отдаваше и освен това бе трудолюбив, изпълнителен и покорен, а тези достойнства го превръщаха в полезен съюзник на един бъдещ канцлер на хазната, наумил си да прави големи промени.
Има мъже, чието присъствие в имения като Мачинг Праяри остава мистерия за повечето гости и домакинята на къщата така и не разбира защо са били поканени.
— И господин Бот ще дойде — бе казал господин Палисър на жена си.
— Господин Бот! — бе възкликнала лейди Гленкора. — Боже мой! Кой е господин Бот?
— Член на парламента от Сейнт Хелънс — бе отвърнал господин Палисър. — Много полезен мъж, по свой собствен начин.
— И какво да правя с него? — бе попитала лейди Гленкора.
— Не мисля, че трябва да правиш каквото и да било с него. Той разбира от бизнес и предполагам, че ще прекара голяма част от времето си в библиотеката.
И така, господин Бот пристигна. И въпреки че всеки ден получаваше огромна купчина писма и документи по пощата, за съжаление, не прекарваше много време в библиотеката. Може би просто не бе успял да открие това загадъчно помещение. Два пъти излизаше да стреля и първия път простреля пазача, а втория едва не уцели херцога, така че се отказа от това занимание. Отказа и поканата за лов, въпреки настойчивите опити на Джефри Палисър да го убеди да даде шанс на това изкуство. Лейди Гленкора бе напълно права и той наистина прекарваше времето си като обикаляше наоколо — освен в случаите, когато се усамотяваше с господин Палисър и най-вероятно демонстрираше своята полезност. В такива дни пръстите му бяха изцапани с мастило и всички предполагаха, че бе смятал данъци и изчислявал последиците от големи финансови промени. Беше висок и силен мъж, с плешива глава и остра червена брада, която, обаче, бе избръсната от горната и долната му устна. Това бе жалко, тъй като ако бе скривала устата му, той нямаше да бъде толкова грозен. Горната му устна бе прекалено дълга, а устата му бе жестока. За съжаление, бе открил, че ако брадата му не е избръсната по този начин, не може да се наслаждава на супата си и тъй като предпочиташе чистотата пред красотата, бе решил да направи тази жертва.
— Нямаше да ненавиждам господин Бот толкова много — рече лейди Гленкора на съпруга си, — ако не потриваше ръце и не се усмихваше така, сякаш се кани да каже нещо, без всъщност да има нещо за казване.
— Не мисля, че трябва да се тревожиш за него, скъпа — отвърна господин Палисър.
— Но когато ме погледне по този начин, не мога да не се обърна към него, мислейки, че има да ми казва нещо, но той само ме пита: „Мога ли да ви помогна с нещо, лейди Гленкоурър?“
Тя веднага видя, че бе засегнала съпруга си.
— Не ми се ядосвай, скъпи — рече лейди Гленкора. — Трябва да признаеш, че е много досаден.
— Изобщо не съм ти ядосан, Гленкора — отвърна господин Палисър, — и щом настояваш, ще го помоля да си тръгне. И никога повече няма да го каним, разбира се. Но това може да накърни интересите ми, тъй като е един от малкото политици, на които имам доверие и може да ми е полезен.
