Лейди Гленкора веднага обяви, че господин Бот може да остане колкото си иска и повече не спомена името му пред съпруга си. Но оттогава го възприемаше за свой враг и чувстваше, че господин Бот я вижда в същата светлина.
Когато другите политици научиха, че херцогът на Св. Банги е отседнал в Мачинг Праяри, те веднага решиха, че господин Палисър със сигурност ще бъде новият канцлер на хазната. Разбира се, че старият министър и младият министър искаха да уредят въпроса заедно. Но ми се струва, че нито господин Палисър, нито херцогът споменаха този въпрос по време на цялото посещение. Въпреки че господин Бот често се усамотяваше с господин Палисър, херцогът никога не се присъединяваше към тях. Обикновено излизаше да стреля, яздеше понито си, четеше вестник, водеше си бележки или разглеждаше земеделската апаратура на господин Палисър с очите на истински познавач.
— Бих казал, че разполагаш с много добри хора тук — рече херцогът. — Какво? Хъбингс? Да, наследих го от чичо си заедно е имота.
— Много добър работник, поне според мен. Разбира се, няма да ти помогне да изкараш пари от земята, но ще направи така, че да изглежда все едно изкарваш, а това е почти толкова добре. Самият аз никога не съм изкарвал пари от земя, която съм обработвал. Никога.
— Предполагам, че сте прав — отвърна господин Палисър, който не се интересуваше много от земеделие. Херцогът можеше да му говори с часове по темата, но не му каза почти нищо, свързано с политика. Всъщност посещението му в Мачинг премина без нито един намек за надеждите на господин Палисър по отношение на хазната, с изключение на онзи, който бе направил в разговора си с лейди Гленкора на масата за вечеря, когато бе казал, че това е най-благородната цел, която един мъж може да преследва.
Но от време на време господин Бот имаше честта да си размени няколко думи с херцога.
— Ще станем още по-силни, Ваша Светлост — рече му господин Бот един ден преди вечеря.
— Това зависи от характера на промените — отвърна херцогът.
— Предполагам, че ще има промени?
— О, да, разбира се, че ще има. И ще бъдат във ваша полза.
— И в полза на Палисър?
— Да, така ми се струва. Поне ако той е съгласен с тях. Между другото, господин Бот…
Последва кратък разговор, проведен шепнешком, и може би господин Бот се нагърби с някаква дискретна работа, която лейди Гленкора би нарекла „издаване“.
Изминаха десет дни и Алис осъзна, че се чувства съвсем удобно в Мачинг Праяри. Вече бе обещала да остане там до втората седмица на декември, когато щеше да замине за Вавасор Хол, за да се присъедини към Кейт и баща си. Семейство Палисър щяха да прекарат Коледа с херцога на Омниум в Барсетшир.
— Винаги прекарваме Коледа там — рече Гленкора. — Има тържествен прием в замъка Гадъръм, но продължава само една седмица. След това отиваме някъде другаде. О, Боже!
— Защо казваш „О, Боже!“?
— Защото… не съм сигурна, че искам да ти кажа.
— Тогава със сигурност няма да те питам.
— Това е толкова типично за теб, Алис. Но и аз мога да бъда търпелива и няма да ти кажа, освен ако не ме попиташ.
Но Алис не я попита и не след дълго търпението на лейди Гленкора се изчерпа.
Както вече стана дума, Алис се чувстваше много удобно в Мачинг Праяри. Може би вече бе започнала да расте нагоре към светлината. Във всеки случай често си разменяше думи с херцога и го правеше с удоволствие. Дори си позволи да проведе кратък разговор с херцогинята, а Нейна Светлост по-късно отбеляза на лейди Гленкора:
— Вашата братовчедка е много приятен човек. Наистина много приятен. Жалко, че онзи джентълмен от Оксфордшир се е отнесъл толкова жестоко с нея!
Лейди Гленкора трябваше да й обясни, че джентълменът живееше в Кеймбриджшир и не се бе отнесъл жестоко с никого.
— Нима имате предвид, че тя… го е отритнала? — попита ококорено херцогинята, почти свирейки от вълнение. — Мили Боже, колко неприятно. Дори не съм подозирала.
И следващия път, когато херцогинята заговори Алис, в тона й се прокрадна сурова нотка, която, обаче, бързо изчезна, тъй като Алис я слушаше с пълно безразличие.
Тя се бе научила да язди или по-скоро отново бе започнала да язди, след пауза от няколко години. Джефри Палисър й бе помогнал в това начинание и двамата се бяха сближили дотолкова, че тя бе започнала да спори с него и дори да го харесва. Накрая лейди Гленкора й бе казала през смях, че нищо чудно нещата да станат по-сериозни.
— Не мисля — отвърна Алис.
— Какво общо има мисленето? Кой мисли за такива неща?
— Поне аз в момента не мисля.
— Кълна се, че ще бъде прекрасно! И може би някой ден ти ще бъдеш херцогинята.
— Гленкора, не говори глупости.
— Не мисли, че хората не развиват подобни теории. Но ще ти направя мръсно и ще се самоубия, така че той да се ожени пак.
— Как можеш да говориш такива ужасни неща?
