Този разговор убеди Алис, че не можеше да се откаже от разходката, без да застраши тяхното приятелство. Боеше се да го направи. Но в същото време започваше да се страхува от своята братовчедка — страхуваше се, че някой ден ще бъде принудена да я предаде или да й каже нещо, което тя ще намери за неприемливо.
— Когато минем през старата порта, Джефри — говореше лейди Гленкора, докато вървяха един до друг по широката тераса към развалините, — трябва да ни оставиш сами. Ще заобиколим общата спалня и параклиса и ще се върнем през галерията със сводовете. След това ще направим още една обиколка с теб. Отвън е най-красиво на лунна светлина, но преди това искам да покажа нещо на Алис насаме.
— Сигурен съм, че ти не се страхуваш и ако госпожица Вавасор също не се страхува…
— Госпожица Вавасор, която, струва ми се, би ти позволила, в момент като този, да се обърнеш към нея с първото й име, никога не се страхува.
— Гленкора, как посмя да кажеш това? — възропта Алис. — Мисля, че е време да се връщаме.
Тя се бе ядосала на братовчедка си и дори бе започнала да подозира, че имаше по-високо мнение за нея, отколкото заслужаваше. Казаното от лейди Гленкора й се бе сторило вулгарно. Всъщност вулгарността бе предумишлена и това още повече я подразни. И господин Палисър несъмнено щеше да си помисли, че бе дала съгласието си за предложението, отправено към него.
— Да се върнем! — възкликна Гленкора. — В никакъв случай. Продължаваме, като ще го оставим да ни чака тук. Така няма да се обръща към никого с първото му име. Моля те, не ми се сърди — прошепна Гленкора веднага, след като се отдалечиха достатъчно. — Истината е, че ако решиш да го вземеш за съпруг, можеш да го направиш.
— Ами ако не реша?
— Тогава няма да е станало нищо лошо. Просто ще му кажа. Но, Алис, замисли се. Едва ли някога ще срещнеш мъж, който е по-подходящ за теб. И не си длъжна да решаваш веднага. Не е нужно да казваш нищо. Остави ме аз да му кажа, че ако изобщо си склонна да обмислиш това предложение, би го направила, само след като се срещнете отново в Лондон. Можеш да ми имаш доверие.
— Няма да му казваш нищо подобно — отвърна Алис. — Струва ми се, че се шегуваш и ако е така, трябва да знаеш, че това е една много лоша шега.
— Не си справедлива към мен. Не се шегувам. Това, което ти казвам, е самата истина. Самият той ми е казал достатъчно, за да имам оправдание за действията си. Алис, замисли се. Това ще означава толкова много за мен, а няма ли да е прекрасно да бъдеш бъдещата майка на херцога на Омниум?
— За мен това не би означавало нищо — отговори Алис. — По-малко от нищо. Толкова ми е лесно да устоя на това изкушение, че дори не бих го нарекла изкушение. Моля те, не казвай нищо повече по тази тема, Гленкора.
— Щом не искаш, няма.
— Не искам. Съмнявам се, че някога съм виждала по-ярка лунна светлина. Погледни очертанията на онзи прозорец на фона на луната. Виждат се по-ясно, отколкото през деня.
Стояха съвсем близо до вратата на стария кръстовиден параклис, след като бяха влезли в трансепта60 през порутен коридор, който едно време бе свързвал църквата с общата спалня. Покривът на църквата липсваше, но стените все още стояха. Малките прозорчета на централния кораб бяха съвършени, а големите прозорци на двата трансепта бяха почти толкова добре запазени. Но от прозореца зад хора не бе останало почти нищо. Горната му част напълно липсваше и се виждаха единствено три вертикални пръчки с различна височина, които преди бяха разделяли крилата. Само това бе останало от стария прозорец, но някой бе добавил каменен трегер или напречна греда, за да предпази резбования камък от двете страни и да спаси рамката от още по-голяма разруха. Трегерът бе скорошна добавка и това бе очевидно, имайки предвид изкусната и елегантна изработка на останалите прозорци, при които дългите и тънки пръчки се издигаха от основата до ажурната украса по средата без подпори и предпазни греди и постепенно се губеха сред извивките, вместо да продължават нагоре до покрива или софита61, сякаш иначе не биха могли да останат цели. Изглежда по времето, когато бяха строили приората в Мачинг, още не бе имало подобни слабости в английската църковна архитектура.
— Не е ли красиво! — възкликна Гленкора. — Обичам това място! И лунната светлина е студена по един особен начин, който не може да бъде сравнен с никой друг. Този студ те кара да се загръщаш, но без да трепериш. Сякаш смразява сетивата, а не кокалите ти. Но предполагам, че това са глупости — добави тя след кратка пауза.
— Не е по-глупаво от идеята, че трябва да разговаряме на лунна светлина.
— Не си справедлива. Искам нещата, които казвам на лунна светлина, да бъдат по-поетични и нелепи, отколкото нещата, които други хора казват при същите обстоятелства. И сега ще ти кажа защо винаги се сещам за теб, когато идвам тук нощем.
— Но предполагам, че не го правиш често.
