— Направих го. Бях напълно категорична. Той ми отговори, с онзи господарски тон, който използва, когато реши да се прави на строг съпруг: „Гленкора, това е неприятност, която трябва да изтърпиш и превъзмогнеш. Искам да отидем в Монкшейд, защото това ще бъде благоприятно за кариерата ми, но не искам там да има човек, от когото се страхуваш.“ Можех ли да му кажа, че ще загуби жена си, ако ме накара да отида? Можех ли да го заплаша, че ще се хвърля в обятията на Бурго, ако ми се отвори такава възможност? Ти си мъдра и практична. Какво трябваше да му кажа според теб?
— Според мен трябва да му кажеш всичко, вместо да ходиш в онази къща.
— Алис, чуй ме. Знам какво съм и в какво най-вероятно ще се превърна. Мразя себе си и мразя нещото, за което постоянно мисля. Ако ми бяха позволили да избера съпруга си, щях да го обичам десет пъти повече, отколкото себе си, дори и да се отнасяше ужасно с мен. Дори ако единственото хубаво нещо в него беше външността му. Бурго щеше да профука парите ми. Щеше да изхарчи всичко, което бих могла да му дам. Но щеше да остане нещо и постепенно щях да го накарам да ме обикне. Но не и господин Палисър! Алис, ти си много умна. Какво да направя?
Алис нямаше колебания относно онова, което трябваше да направи братовчедка й — да спазва брачните си клетви, независимо дали вярва в тях или не. Трябваше да ги спазва, доколкото можеше. И трябваше да бъде искрена със съпруга си и да му признае всичко, или поне достатъчно, за да го принуди да й спести пътуването до Монкшейд. Тя обясни всичко това на лейди Гленкора, докато прекосяваха параклиса. Но братовчедка й бе по-заета със собствените си мисли, отколкото със съветите на своята приятелка.
— Ето го и Джефри! — възкликна след малко тя. — Колко дълго го накарахме да ни чака!
— Няма нищо — отвърна Джефри. — Не трябваше да ви пресрещам, но се притесних, че сте станали на камък от студ.
— Не сме толкова студенокръвни, нали, Алис? — пошегува се лейди Гленкора. — Сега ще обиколим развалините. Но не бива да се бавим, защото ще изплашим двете стари гувернантки — имам предвид госпожа Маршъм и господин Бот, разбира се.
Тя прошепна последните няколко думи на Алис, но го направи толкова високо, че Джефри Палисър нямаше как да не я чуе. Алис си помисли, че Гленкора не биваше да използва думата „гувернантка“, говорейки за когото и да било, и още повече в присъствието на братовчеда на господин Палисър.
Направиха пълна обиколка на руините, вървейки по издигнатата чакълена пътека, която ги опасваше. Алис не продума през целия път, защото казаното от Гленкора все още отекваше в мислите й. За нейна изненада, братовчедка й продължаваше да бъбри непринудено, сякаш нищо не гнетеше духа й.
Когато влязоха в билярдната зала, господин Палисър ги чакаше.
— Сигурно сте измръзнали — рече той на Гленкора, която бе влязла първа.
— Никак даже — отвърна жена му, но зъбите й тракаха и беше очевидно, че лъжеше.
— Джефри, ядосан съм ти — заяви господин Палисър, обръщайки се към братовчед си. — Трябваше да проявиш здрав разум. Как можа да й позволиш да остане навън толкова дълго?
И той излезе от стаята с жена си под ръка, без да обърне каквото и да било внимание на госпожица Вавасор.
Алис веднага разбра причината за пренебрежителното му отношение. Той съвсем ясно й бе показал, че поверява жена си на нейните грижи и Алис не бе оправдала доверието му. Вместо да накара Гленкора да се прибере след пет или шест минути, тя й бе позволила да стои близо четвърт час на ледения нощен въздух. Това бе обвинението, което господин Палисър бе отправил към нея и го бе отправил с цялата строгост, на която бе способен. Не я бе попитал дали й е студено. Не й бе казал нищо. Дори не я бе погледнал. Можеше сама да се изпрати до стаята си. Алис разбираше всичко това много добре. Знаеше, че не бе заслужила подобно отношение, но въпреки това не се обиди. Положението на господин Палисър бе такова, че тя го съжаляваше и не можеше да му се ядоса.
— Бесен ни е — обади се Джефри Палисър, който бе останал с нея в билярдната зала и сега й подаде една запалена свещ.
— Бои се да не настине.
— Да, не одобрява дългите разходки на студено. Сигурно ви е ясно, че не е от най-романтичните хора на света, госпожице Вавасор.
— Опасявам се, че има право — отвърна Алис, която не знаеше какво да каже и още не бе забравила намеците на Гленкора за нея и Джефри Палисър. — Струва ми се, че в повечето случаи романтиката е безсмислена.
— Гленкора определено не би се съгласила.
— Да, но тя е по-млада от мен. Господин Палисър, краката ми замръзнаха, така че смятам да се кача в стаята си.
— Лека нощ — рече Джефри и й подаде ръка. — Според мен с нищо не сте заслужили този гняв.
— Няма да ме нарани — отвърна Алис с усмивка.
— Да, но той не забравя.
— Дори това няма да ме нарани. Лека нощ, господин Палисър.
— Тъй като това е последната ми нощ тук, може ли да ви кажа „Лека нощ, Алис“? Утре сутринта заминавам, най-вероятно, преди да сте станали.
