Той още държеше ръката й, но не бе минала и половин минута, откакто я бе взел в своята. Алис не я дръпна внезапно след въпроса му, но отговори:
— Не, Гленкора, грешеше. Без да иска, тя унижи и двама ни. Няма причина да се обръщате към мен по друг начин.
— Възможно ли е някога да има такава причина?
— Не, господин Палисър. Лека нощ и ако не ви видя утре сутринта, довиждане.
— Със сигурност няма да ме видите утре сутринта.
— Довиждане. Ако не беше тази глупост, казана от Гленкора, познанството ни щеше да бъде много приятно.
— За мен беше много приятно. Лека нощ.
Тя излезе от билярдната зала и тръгна нагоре по стълбите към втория етаж. Не знаеше дали в салона бяха останали гости, но бе видяла как господин Палисър изпровожда жена си горе и бе заключила, че веселието бе приключило за тази вечер. По всички правила на благоприличието, господин Палисър, имам предвид Плантагенет Палисър, трябваше да й каже нещо, преди да се оттегли, но вече стана дума, че Алис бе готова да му прости тази грубост. Тя се качи сама в стаята си и с удоволствие седна пред огъня. Истината беше, че бе премръзнала, въпреки всичко, което лейди Гленкора бе казала за лунната светлина. През повечето време двете бяха стояли неподвижно и когато седна, Алис откри, че краката й бяха изтръпнали от влагата, която се просмукала в ботушите й. Господин Палисър определено имаше причина да бъде ядосан за това, че жена му бе стояла навън толкова дълго, но може би не на Алис.
Тя започна да си мисли за всичко, което бе научила тази вечер, и да се чуди какво бе длъжна да предприеме при тези обстоятелства. Нямаше съмнение, че лейди Гленкора бе възнамерявала да й каже, че ще напусне съпруга си, ако й се отвори такава възможност, и ще потърси закрилата на господин Фицджералд. И Алис бе осъзнала, за свой ужас, че заблудената и безразсъдна Гленкора се бе убедила, че може да извини този грях с факта, че е бездетна и така би дала възможност на съпруга си да си потърси нова жена, която да го дари с наследник. Алис чудесно съзнаваше колко недостатъчно щеше да бъде това извинение дори за клетата жена, която го бе измислила. Но извинението работеше, поне засега, и я бе накарало да повярва, че това зло можеше да доведе до нещо добро. Алис, която разсъждаваше напълно трезво по отношение на братовчедка си (колкото и нетрезво да разсъждаваше по отношение на самата себе си), беше сигурна, че този план ще доведе до пълна катастрофа. Това бе един пъклен план и Алис знаеше, че братовчедка й споделя това мнение, тъй като бе казала: „Мразя себе си и мразя нещото, за което постоянно мисля.“
Какво можеше да направи Алис при тези обстоятелства? За нея бе очевидно, че се бе скарала с господин Палисър, който първо й показал, по своя тих начин, че й има доверие по отношение на жена си, а тази вечер й бе демонстрирал, отново по своя тих начин, че бе престанал да й има доверие. Но това нямаше значение за Алис. Ако му кажеше, че иска да говори с него, той несъмнено щеше да я изслуша, каквото и да мислеше за нея, след което щеше да направи нещо, за да спаси жена си. Алис не се интересуваше толкова много от неговото мнение.
Но после в главата й се зароди идея, която бе типично женска. Тя нямаше право да предава доверието на своята приятелка. Когато една жена сподели любовта си с друга, последната винаги чувства, че ще извърши долно предателство, ако разкрие тайната. Ако лейди Гленкора бе накарала Алис да си помисли, че смята да извърши убийство или обир, братовчедка й не би имала колебания да я издаде, за да предотврати престъплението. Но сега Алис се колебаеше, чувствайки, че ще се посрами, ако предаде приятелката си и все пак, не беше ли по-вероятно Гленкора никога да не осъществи заплахата, която бе направила, имайки предвид, че самата мисъл я караше да се чувства ужасно?
Докато разсъждаваше над това, седнала близо до огъня по пеньоар, Алис чу как някой чука на вратата й. Тъй като бе превъртяла ключа, тя беше принудена да стане, за да отвори. На прага стоеше Ифигения Палисър, братовчедка на Джефри и на господин Палисър.
— Госпожице Вавасор, знам, че си позволявам твърде много, но може ли да вляза за няколко минути? — попита тя. — Много искам да говоря с вас!
