— Правя го. Или поне го правех през август, когато имаше пълнолуние. Тогава не беше толкова студено и излизах през отворените прозорци. Никой не знаеше къде отивам. Веднъж го накарах да дойде, но не му хареса. Казах му, че част от стената на трапезарията се е срутила и той отиде да я види. Още на следващия ден изпрати зидар. Ако нещо не е както трябва, той незабавно го оправя. Изобщо нямаше да има развалини, ако всички от рода Палисър бяха като него.
— За целия свят щеше да е по-добре.
— Не, не съм съгласна. Някои неща живеят прекалено дълго. Но сега ще ти кажа. Помниш ли вечерта, когато те изпратих до вкъщи след онази пиеса?
— Помня я много добре.
Алис имаше причина да я помни, защото, именно в каретата на път за улица „Кралица Ан“, тя бе отказала да помогне на братовчедка си по отношение на Бурго Фицджералд.
— И помниш ли как блестеше луната тогава?
— Струва ми се, че да.
— Аз помня. Когато завихме на ъгъла на площад „Кавендиш“, той стоеше там, заедно с един твой приятел.
— Какъв мой приятел?
— Вече няма значение.
— Имаш предвид братовчед ми Джордж?
— Да, него имам предвид и о, Алис! Мила моя Алис! Не знам защо те обичам толкова, при положение че ако бе проявила поне малко милост онази вечер, ако бе изневерила на коравосърдечните си принципи за благоприличие, щях да отида при него и това ледено безразличие щеше да бъде избегнато.
Тя стоеше съвсем близо до Алис и се разтрепери, докато говореше, така че се загърна още по-плътно с кожената си пелерина.
— Студено ти е — рече Алис. — Хайде да се прибираме.
— Не, не ми е студено… поне не по този начин. Още е рано да се прибираме. Джефри всеки момент ще дойде. Да, трябваше да избягаме онази вечер. Трябваше да го поканиш вкъщи. Е, нищо! Не го направихме и това е.
— Но Гленкора… не можеш да съжаляваш, че не сме го направили?
— Да не съжалявам? Алис, къде е сърцето ти? Нима нямаш такова? Да не съжалявам? Бих дала всичко, което имам на този свят, за да върна времето назад и да му остана вярна. Казаха ми, че ще изхарчи парите ми. Дори да бе изхарчил всичко до последното пени, пак съжалявам. Дори да ме бе обрекъл на бедност, пак съжалявам. Казаха ми, че ще ме използва, ще ми изневерява и дори ще ме бие. Не вярвам, но дори да се бе оказало истина, пак съжалявам. По-добре е да имаш неверен съпруг, отколкото да бъдеш невярна съпруга.
— Гленкора, не говори така. Не ме карай да мисля, че нещо би могло да те изкуши да изневериш на брачните си клетви.
— Да ме изкуши да изневеря на брачните си клетви? Но, мила моя, аз никога не съм му била вярна. Никога не съм го обичала. Как можеш да говориш така, когато знаеш, че никога не съм го обичала? Те ме наплашиха и ме принудиха да се подчиня, но сега… какво съм сега?
— Ти си неговата почтена съпруга. Гленкора, изслушай ме.
Алис взе ръката й.
— Не! — отвърна братовчедка й. — Не. Не съм почтена. Аз съм негова законна съпруга, но законите лъжат! Не съм негова жена. Няма да кажа какво съм. Когато минах под венчилото, аз знаех, че не обичам човека, за когото се омъжвам. Но обичам него. Обичам Бурго с цялото си сърце и с цялата си душа. Бих могла да се хвърля в краката му и да излъскам обувките му, без да се почувствам унизена!
— О, Кора, не говори такива неща, моля те! Не забравяй какво дължиш на съпруга си и какво дължиш на себе си. Хайде да се прибираме.
— Знам, че съм му задължена и ще му се отплатя. Може би, ако му бях родила дете, щях да му бъда вярна. Всъщност съм напълно убедена, дори и животът ми да се превърнеше в мъчение. Но има само едно почтено нещо, което бих могла да направя сега. Да го напусна. Ако го напусна, той ще може да се ожени пак и да стане баща. Нима ще го нараня толкова дълбоко, ако го напусна? Той не ме обича. Самата ти знаеш, че не ме обича.
— Сигурна съм, че те обича.
— Не е вярно. Не ме обича и ти много добре знаеш това, Алис. Възможно е изобщо да не умее да обича. Може би няма да обикне и втората си съпруга. Но тя ще го дари със син и ще го направи щастлив. Казвам ти, че всеки ден и всяка нощ мисля за мъжа, когото обичам. Нямам за какво друго да мисля. Нямам работа, нямам приятели, нямам човек, с когото да си говоря. Но постоянно разговарям с Бурго в мислите си и той ме слуша. Сънувам, че ме прегръща…
— О, Гленкора!
— Какво? Нима ми завиждаш за това, че ти казвам истината? Прояви желание да станеш моя приятелка. Сега трябва да носиш бремето на това приятелство. Веднага след Коледа заминаваме за Монкшейд и той ще бъде там. Лейди Монк му е леля.
— Не трябва да ходиш. За нищо на света.
— Лесно е да го кажеш, мила моя, но въпреки това трябва да отида. Казах на господин Палисър, че ще бъде там и той отвърна, че това не е важно. Това бяха точните му думи: „не е важно“. Чудя се дали разбира какво е да обичаш някого. Чудя се дали някога се е замислял по този въпрос.
— Трябва категорично да му заявиш, че няма да ходиш.
