— Алис, като твой баща съм длъжен да те помоля да изчакаш малко, преди да се хвърлиш в обятията му. Ако поиска пари от теб и решиш да му дадеш, направи го с мярка. Всичко би било за предпочитане пред това да се омъжиш за него. Знам, че не мога да те спра, защото ти сама определяш съдбата си така, както аз определям своята, дори повече, тъй като моите доходи зависят от онова ужасно място на Чансъри Лейн. Но въпреки това те умолявам да вземеш предвид желанията и мнението на баща си. Едва ли ще ти бъде приятно да отидеш до олтара без мен.
Алис не отговори, но си каза, че през последните четири години бе отивала сама на много места, без баща си до себе си. Вината за това беше негова и вече бе късно да поправи щетите, които бе нанесъл.
— Двамата насрочихте ли дата за сватбата? — попита той.
— Не, татко.
— Не сте обсъждали този въпрос?
— Обсъдихме го. Убедих го, че трябва да изчака една година. Именно затова му казах, че може да разполага с парите ми, когато пожелае.
— Не с всичките? — попита господин Вавасор.
— Съмнявам се, че ще има нужда от всичките. Смята отново да се кандидатира за Челси и се нуждае от пари, за да покрие разноските си за предизборната кампания. Не че ме е молил за пари. След като го накарах да разбере, че не мога да се омъжа веднага, аз му предложих да използва парите, които и без това скоро ще станат негови.
— И той прие?
— Отговори ми точно така, както исках — че когато му се наложи, ще се възползва от предложението ми.
— В такъв случай, Алис, ще ти кажа какво смятам аз. Ще изхарчи парите ти до последния шилинг и след това ще спре да говори за брак. Двамата с теб ще трябва да си наемем малка къщичка в някой евтин квартал и да живеем на заплатата, която получавам. По-добре да сключа застраховка живот, за да не умреш от глад, когато се спомина.
След тези думи господин Вавасор стана и излезе. Не отиде в някой застрахователен офис, както предполагаха думите му, а се насочи към клуба си, където дълго време седя сам, мрачно четейки вестника си, докато не стана време за следобедната му игра на вист и не му донесоха сметката за вечерята.
Алис не можеше да разчита на подобна утеха в самотата си. Бе се справила добре в битката с баща си, но сега трябваше да води битка със самата себе си, а тази битка щеше да бъде по-трудна за печелене. Нима нейният братовчед и годеник наистина бе коравосърдечният, безполезен и користолюбив негодник, описан от баща й? Несъмнено бе имало момент, и то не особено отдавна, когато самата Алис бе мислила за братовчед си по този начин. И положителните промени в мнението й за него, настъпили оттогава, почиваха върху доказателства, предоставени или от сестра му Кейт, или от самия него. Не бе направил нищо, което можеше да й вдъхне увереност, ако не броим дръзкото му решение да се кандидатира за парламента. И бе признал, че не разполага с никакви пари. Дори бе описал самия себе си като един напълно безразсъден мъж. Бе описал себе си като човек, който живее на ръба на пропастта и би могъл да бъде съборен от всеки по-силен порив на вятъра. Дълбоко в себе си Алис вярваше, че последното занимание, на което се бе посветил, не му отиваше и не му гарантираше сигурен доход — става дума за доход, който би направил един мъж желан годеник в очите на бащи и попечители. Баща й бе заявил, че всички говорят с лошо за него. Тя знаеше, че баща й бе мързелив мъж, който мислеше само за удоволствията в живота, но не бе от хората, които имаха навика да лъжат или преувеличават. Енергичните му възражения по този въпрос сами по себе си бяха доказателство, че бе напълно сигурен в правотата си.
Истината бе, че Алис се изплаши от онова, което бе сторила и вече почти се разкайваше за решението си. Бе приела предложението на братовчед си, но не го бе направила от любов, а и не бихме могли да кажем, че го бе направила с желание. Въпросът, който си бе задала, не бе защо да изпълни молбата на своя приятел, а защо да не я изпълни. Какво значение имаше всъщност? Това бе нейният аргумент. Едва ли можем да заключим, че мислеше за събитията, случили се в миналото, със задоволство, но истината бе, че тя се упрекваше повече, отколкото заслужаваше. Като млада тя се бе влюбила дълбоко в братовчед си Джордж, но тази любов я бе предала. Не си каза, че е сгрешила, като се бе отказала от него, но несъмнено не бе имала късмет в любовта. След подобно преживяване, нямаше ли да бъде по-добре окончателно да спре да мисли за брак?
След това се случи онзи ужасен епизод, за който никога нямаше да си прости. Бе приела предложението на господин Грей, защото го харесваше и уважаваше. „И го обичах, каза си тя.“ Горката жена! Тя седеше сама и се измъчваше с тези мисли в продължение на часове. Няма как да не ни стане жал за нея, дори и да не можем да й простим.
