Каква отлична възможност за бягство! Но Алис нямаше смелостта да се възползва от нея. Кое момиче, при тези обстоятелства, би се осмелило да го направи? Колко често ни отправят предложения, които бихме дали всичко да приемем, но не можем, защото се страхуваме от реакцията на хората, които са ги отправили?
— Не желая да оттегля съгласието си — отвърна Алис, също говорейки бавно. — Но имам нужда от време, за да се възстановя. Лекарите казват, че претоварените мускули трябва да бъдат оставени да си починат, за да възвърнат своята еластичност. Това е моето състояние в момента. Струва ми се, че ако ми дадеш няколко месеца, за да си почина, ще мога да посрещна бъдещето с възстановени сили.
— Само това ли можеш да ми кажеш, Алис?
— Какво друго искаш да ти кажа?
— Искам да чуя една нежна дума от теб — нима това желание е толкова неразумно? Искам да ми кажеш, че си доволна от решението си — нима тази задача е толкова непосилна? Може би си позволих твърде много, като отново поисках ръката ти, но ти прие предложението ми и нима нямам правото да очаквам да ми покажеш, че си го направила с удоволствие?
Но тя не го бе направила с удоволствие. Не изпитваше удоволствие и сега, след като го бе направила. Не можеше да му покаже, че е щастлива, защото не беше. И в този момент се страхуваше, че той ще поиска от нея да демонстрира своята любов. Имаше пълното право, като неин годеник, да го направи. Тя сякаш бе наясно, че единственият начин да го спре, бе да се държи резервирано и студено. Затова не можеше да си позволи да покаже нежност. Изслуша молбата му, но не й откликна. И нямаше право да го обвинява, ако й се обидеше. Бе готова да направи всяка саможертва за него, освен тази.
— И нямаш какво друго да ми кажеш? — попита той.
Тя вдигна поглед и видя, че белегът му бе добил застрашителни размери. Очите му блестяха, а на лицето му бе изписана онази сприхава дързост, която бе толкова характерна за него и често плашеше хората, с които си общуваше.
— В момента нямам, Джордж. Казах ти, че съм дълбоко смутена. Защо продължаваш да ме притискаш?
Той бръкна в джоба на жилетката си и обви пръсти около писмото й, с намерението да го хвърли в лицето й и да заяви, че не я иска за жена при тези обстоятелства. Гневът, който го бе обладал в момента, бе основна част от характера му. Преди три или четири години тази част щеше да надделее и той щеше да избухне. Но сега, докато стискаше писмото в юмрука си, той си спомни, че имаше нужда от парите й. Всъщност се нуждаеше от част от тях още тази сутрин, тъй като трябваше да посети няколко места, където щяха да му искат пари и не можеше да спечели изборите без тях. Състоянието на сестра му Кейт възлизаше на едва две хиляди лири. В момента разполагаше само с тази сума и тя нямаше да му стигне. Освен това не искаше да харчи парите й, освен ако нямаше друг избор. „Ох, помисли си той, как ми се иска онзи старец в Уестморланд да умре и да се присъедини към предците си — и без това е на преклонна възраст!“ Но дядо му беше здрав като бик.
Джордж пусна писмото и я изгледа гневно.
— Тогава искаш да те оставя сама? — попита той.
— Не ми се ядосвай, Джордж!
— Да се ядосвам! Нямам право да ти се ядосвам. Всъщност греша! Имам това право и наистина съм ядосан. Струва ми се, че ми дължеше по-топло посрещане. Така ли ще бъде през цялата проклета година?
— О, Джордж!
— За мен ще бъде проклета. Но винаги ли ще бъде така между нас? Алис, обичах те повече от всяка друга жена. Дори бих казал, че никога не съм обичал друга, но понякога се съмнявам, че сърцето ти е способно на любов. След всичко, което се случи, след всичките ти възражения, след моето разкаяние и твоята прошка, трябваше да ме посрещнеш с отворени обятия. Предполагам, че сега трябва да си ходя, чувствайки се изритан от дома ти като куче.
— Ако ми говориш по този начин и ме гледаш така, какво бих могла да ти отговоря?
— Не искам да ми отговаряш. Исках да ми дадеш ръката си, да ме целунеш и да ми кажеш, че отново си моя. Алис, размисли и ме целуни! Позволи ми да те прегърна през кръста.
Тя потрепери на дивана, но не каза нищо. Той видя това потреперване. Имаше спешна нужда от парите й, но това бе последната капка. Обърна й гръб и излезе от стаята, без да продума. Тя чу как препуска надолу по стълбите, но не стана, за да го спре. Чу го как тряска входната врата, но не помръдна от мястото си. Беше си пожелала да си тръгне и той го бе направил. Изпита облекчение, което почти я утеши. И това бе мъжът, за когото преди няколко дни бе обещала да се омъжи.
