Алис се замисли за Недъркоутс и за всичко, което свързваше с това място: тихото ежедневие, красивата градина, книгите и най-вече мъжа, който щеше да бъде неин съпруг и господар. Чувствата, които тези мисли породиха в нея сега, бяха много различни от онези, които я бяха тласнали към решението да не се навежда към примката на съпружеския живот с господин Грей. Нямаше ли да бъде по-добре да има мъдър и силен господар, който да я предпазва от подобни мъчителни съмнения? Но тя бе отказала да се наведе и се бе озовала сама и отчаяна от живота.
„Ако мога да му помогна, защо да не се омъжа за него?“
Това бе основният аргумент, който я бе убедил да приеме предложението на братовчед си. „Какво значение имат чувствата ми? Що се отнася до живота и парите ми — защо да не ги използвам, за да помогна на човек, който ми е скъп?“ Тя се бе привързала към Джордж още от малка. Вярваше в интелекта му, въпреки че не одобряваше поведението му. Най-добрата й приятелка Кейт копнееше за този съюз. А що се отнасяше до мечтата й да се ожени по любов — тя не означаваше нищо. Всички бяха очаквали от нея да вземе под внимание безстрастния аргумент, че постъпва неразумно и прахосва парите си. Но какво, ако Джордж я разореше? Можеше да се случи и обратното. Може би тя щеше да го спаси от фалит и да му помогне да се издигне в света.
Но после в сърцето й се върна онова типично женско чувство, което я караше да копнее за повече време и да се страхува от идването на края на годината, въпреки че той още бе далече. Беше се съгласила да стане жена на Джордж Вавасор, но й се искаше това съгласие да бе всичко, което се очакваше от нея. Как щеше да го приеме, когато дойдеше да я прегърне? Все още усещаше последната целувка на Джон Грей на устните си. Беше си казала, че вече не се интересува от удоволствията на любовта и ако това наистина бе така, не беше ли длъжна да страни от тях? Ако това наистина бе така, нима целувката на братовчед й нямаше да я опетни?
„Може би татко е прав, рече си тя. Може би се интересува единствено от парите ми. Ако е така, ще му ги дам. Несъмнено ще разбера в края на годината.“
В главата й се оформи план, който се появи така, както се появяват повечето планове — ненадейно и без да го е търсила съзнателно. Въпреки решението, което вече бе взела, планът доби съвсем ясни очертания. Той можеше да разполага с парите й. Щеше да му даде всичко, с изключение на една малка сума, която щеше да запази за себе си, тъй като не искаше да притеснява баща си. След това, ако решеше, можеше да се освободи от всякакви задължения към нея и тя нямаше да го упреква. И никога нямаше да се омъжи.
Докато обмисляше този план, вратата се отвори и прислужницата обяви пристигането на братовчед й Джордж.
Алис не бе предполагала, че годеникът й ще дойде при нея толкова скоро. В писмото си тя не бе посочила точната дата на завръщането си, но не се бе сетила, че Кейт несъмнено ще го информира. Така се бе улисала в мисли за далечните опасности, свързани с този годеж, че напълно бе забравила за тази непосредствена опасност. Когато чу името, а после и стъпките на Джордж пред вратата си, тя почувства как кръвта във вените й изстива. Веднага скочи на крака, обхваната от паника. Как би могла да го приеме? И каква форма щеше да приеме любовта му? Но преди да има време да обмисли отговорите на тези въпроси, той вече бе влязъл в стаята.
Едва намери сили да го погледне, но въпреки това веднага заключи, че бе променил външния си вид. В дрехите му имаше нещо по-ярко, по-жизнерадостно и може би по-ново. Това само по себе си беше удар за нея. Той трябваше да осъзнае, че годеж като техния не само нямаше нужда, но и напълно изключваше възможността от подобни символи на любов. Дори в деня на сватбата, ако този ден изобщо настъпеше, те бяха длъжни да се въздържат от външни изрази на щастие. Трябваше да стои настрана от нея няколко седмици или дори месец, но вместо това я бе изненадал по този начин, на сутринта след завръщането й, и това бе жестокост, която тя не можеше да му прости.
Това бяха чувствата, бушуващи в сърцето на Алис, когато годеникът й дойде да я види.
— Алис — рече той и се приближи към нея с протегната ръка. — Скъпа Алис!
Тя му даде ръката си и промърмори нещо, което той не успя да чуе. Даде му ръката си, но веднага се опита да я дръпне. Той не я пусна, а вместо това я стисна в своята и Алис се почувства като негов затворник. Стоеше съвсем близо до нея и не можеше да му избяга. Трепереше от страх, ужасена от мисълта, че може да я сполети нещо дори по-ужасно от това стискане. Беше обещала да се омъжи за него и бе поразена от онова, което току-що бе осъзнала, а именно че изобщо не обичаше човека, на когото бе дала това обещание.
— Алис, отново се чувствам като мъж — рече той. — Едва сега мога да ти опиша колко много страдах през последните няколко години.
