Гленкора знаеше, че щеше да прекара поне няколко часа в компанията на Алис преди вечерята. Отначало този факт я утеши, но постепенно осъзна, че не можеше да реши какво да й каже и какво да премълчи. Нима възнамеряваше да й покаже онова писмо? Ако й го покажеше, това би означавало да се примири със сегашната си злочеста съдба и да се откаже от мечтите си за Рафаело и Форнарина. Ако го скриеше от нея, това би означавало, че смята да изостави съпруга си и да премине под закрилата на друг мъж, което би я направило… дори не посмя да си помисли какво. Все пак реши, че трябва да се случи именно това. Тя знаеше, че би избягала с Бурго, ако той дойдеше при нея с готовността да го направи. Но ако споделеше с Алис, че бе получила писмото му, Бурго никога нямаше да получи тази възможност.
Помня един истински случай на отвличане, при който мъжът бе избегнал най-тежкото наказание поради факта, че дамата се бе съгласила да избяга с него по време на отвличането. На процеса тя бе признала, че е разполагала с талисман, носен около врата, който да я предпазва от подобни опасности, но докато пътувала в пощенската кола, тя отворила прозореца и го изхвърлила, тъй като вече не се нуждаела, поне според адвоката на подсъдимия, от подобна закрила. Душевното състояние на лейди Гленкора беше същото като онова на дамата в пощенската кола. Тя не бе решила дали да използва талисмана си, но все още можеше да го направи.
Алис пристигна и двете с братовчедка й се поздравиха сърдечно. Лейди Гленкора я прие така, сякаш двете са били неразделни от деца, и Алис, въпреки че сляпата отдаденост не беше в характера й, не можеше да се отнесе студено към човек, който я приема толкова радушно. Нима не й бе обещала да я обича по време на онзи разговор в Мачинг, когато братовчедка й бе споделила всичките си несгоди с нея? Нима не бе заявила: „Ще те обичам!“ И въпреки че у лейди Гленкора имаше много неща, които не одобряваше, и други, които не харесваше, Алис не можеше да позволи на сърцето си да противоречи на думите й.
Разговорът им пред огнището в дневната продължи толкова дълго, че накрая решиха да не излизат навън.
— Защо да излизаме? — попита лейди Гленкора. — Няма нищо интересно за разглеждане, а вятърът е студен като милостиня. Ще ни бъде много по-удобно тук, не мислиш ли?
Алис се съгласи, тъй като нямаше желание да бъде развеждана из лондонските паркове в този мрачен февруарски следобед.
— Ако Денди и Флърт бяха тук, щяхме да се позабавляваме, но господин Палисър не иска да карам в Лондон.
— Предполагам, че е опасно?
— Изобщо не е опасно. Не мисля, че се притеснява от това. По-скоро смята, че изглежда леконравно.
— Прав е. Ако бях мъж, определено не бих искал жена ми да кара карета в Лондон.
— И защо не? Защото ще бъдеш тиранин като останалите съпрузи? Какво лошо има в това да изглеждаш леконравна, ако не правиш нищо нередно? Клетият Денди и скъпата Флърт! Сигурна съм, че щеше да им хареса.
— Може би господин Палисър не се интересува от това?
— Ще ти кажа още едно нещо, от което не се интересува. Не го е грижа дали любимата на Денди си прекарва добре.
— Не казвай такива неща, Гленкора.
— Защо да не ги казвам на теб?
— Защото не трябва дори да си ги мислиш. Това имам предвид. Вярвам, че би се съгласил на всичко, стига да не смята, че е нередно.
— Като например лекции, посветени на политическото устройство на страната! Но както и да е. Разбира се, че политическото устройство на страната означава много за него и ми се иска да знаех повече по въпроса — това е всичко. Но не съм ти казала кого ще срещнеш на вечеря.
— Каза ми. Господин Бот.
— Но ще има още един гост. Госпожа Маршъм. Мислех, че съм успяла да се отърва от нея, но се оказа, че не съм. Ще дойде.
— Нямам нищо против нея — рече Алис.
— Но аз имам. Ще съсипе цялата ни вечер. Струва ми се, че тя те мрази, Алис. Мисли си, че ме въвличаш в грехове. Всичките са такива глупаци!
— Кои всички, Гленкора?
— Тя и онзи мъж, както и… няма значение. Повдига ми се при мисълта, че тези хора могат да бъдат толкова слепи. Алис, дължа ти толкова много! Наистина. Струва ми се, че ти дължа всичко.
Докато говореше, лейди Гленкора пъхна ръка в джоба си и стисна писмото, което лежеше там.
— Това са глупости — отвърна Алис.
— Не, не са глупости. Кой според теб дойде в Мачинг, докато аз бях там?
— Какво… дошъл е в къщата? — попита Алис, сигурна, че господин Фицджералд бе човекът, за когото говореше братовчедка й.
— Не, не в къщата.
— Ако става дума за мъжа, за когото си мисля — рече Алис мрачно, — умолявам те да не говориш за него.
— И защо да не говоря за него? Нима вече не говорих за него с теб и нима това не ми помогна? Как можем да бъдем приятелки, ако не мога да споделям всичко с теб?
— Но не бива да мислиш за него.
— Какви небивалици говориш, Алис! Да не мисля за него! Човек не може да контролира мислите си. Виж това.
Ръката й бе върху писмото. Тя понечи да го извади и да го хвърли в скута на Алис, но точно в този момент прислужникът отвори вратата и обяви пристигането на госпожа Маршъм.
