Малко преди полунощ той триумфално се завърна на улица „Парк Лейн“ и завари лейди Гленкора да го чака сама. Тя бе пристигнала в Лондон по-рано през деня, действайки по свое усмотрение, вместо да остане в Мачинг до Великден, както той бе предложил. Бе я помолил да остане, за да могат братовчедките му да се чувстват като у дома си. Но тя бе изразила нежеланието си да остане без него, като му бе обяснила, че братовчедките му ще се чувстват като у дома си в Мачинг, независимо от присъствието й. Накрая той бе отстъпил. Истината бе, че лейди Гленкора бе намразила Ифи Палисър. Омразата й бе напълно нелогична, имайки предвид, че не мразеше Алис Вавасор, която бе сторила много повече, за да заслужи тази омраза. Лейди Гленкора бе научила как бе уредено отсъствието й от Монкшейд. Госпожица Палисър й бе споделила всичко, което двете с Алис си бяха казали в нейната спалня в последната й вечер в Мачинг, с целта да предотвратят пътуването й. Лейди Гленкора знаеше какво бе казала Алис и въпреки че бе намразила госпожица Палисър за нейното участие в тази конспирация, не изпитваше подобна омраза към Алис. Разбира се, че тя би направила всичко по силите си, за да предотврати посещението й в Монкшейд. Разбира се, че би се опитала да спаси своята приятелка. Всъщност може да бъде казано, че лейди Гленкора очакваше от Алис да я спаси. Въпреки това тя бе намразила Ифи Палисър, защото бе опитала да направи същото. Лейди Гленкора очакваше от Алис да я спаси, но можем да се усъмним в желанието й да бъде спасявана от Ифи Палисър.
Още докато беше в Мачинг и преди съпругът й да се върне от посещението си в Монкшейд, тя бе получила едно необичайно писмо по начин, който бе още по-необичаен.
— Намерих писмо в несесера си — съвсем открито заяви тя на прислужницата си. — Знаеш ли кой го е сложил там?
Момичето се закле, че не знае, и лейди Гленкора й повярва.
— Ако подобно нещо се случи отново, ще бъда принудена да помоля въпросът да бъде разследван — рече тя. — Не мога да допусна неща да бъдат слагани тайно в стаята ми.
Това бяха единствените стъпки, които лейди Гленкора предприе. Писмото бе от Бурго Фицджералд и съдържаше предложение двамата да избягат заедно.
„В момента съм в Мачинг — пишеше Бурго. — Отседнал съм в странноприемницата. Не смея да се показвам навън, за да не навредя на репутацията ви. Снощи обиколих къщата и съм сигурен, че видях стаята ви, въпреки че беше тъмно. Ако греша в преценката си и не ме обичате, за нищо на света няма да ви измъчвам с присъствието си, но ако все още сте влюбена в мен, ще ви помоля да се освободите от този мним брак и да се отдадете на мъжа, когото, ако все още обичате, би трябвало да считате за свой съпруг.“
Имаше и още, все в този дух. Лейди Гленкора се бе убедила, че Бурго наистина я обича, въпреки уверенията на всичките й приятели, че той е неспособен на любов. В това писмо не я бе помолил за среща, но й бе обещал, че ще се върне в Мачинг след събирането на Парламента. Бе настоял да му даде някакъв знак, ако сърцето й все още му принадлежеше.
Тя не каза на никого за писмото, но не го унищожи и го четеше отново и отново, когато оставаше сама в стаята си. Това, че го четеше и че го бе запазила в тайна от съпруга си, я караше да се чувства гузна. Съзнаваше тази вина, но не съжаляваше за нея. Накрая взе решение, че в никакъв случай не бива да остава в Мачинг след заминаването на съпруга си. Не можеше да поеме риска да остане там, докато Бурго Фицджералд се навърта наоколо. Не бе способна да анализира собствените си желания. Често си казваше, както бе казала на Алис, че за всички тях ще бъде най-добре, ако просто се махне, и че ако захвърли живота си на вятъра, това ще доведе до повече ползи, отколкото вреди. Лейди Гленкора се убеждаваше, използвайки най-пламенните думи, които й идваха на ум, че обича този мъж с цялото си сърце. Настояваше, че вината няма да бъде нейна, а тяхна, тъй като я бяха принудили да се омъжи за човек, когото не обича. Уверяваше се, че съпругът й не бе привързан към нея и че този брак му вредеше във всяко едно отношение. В мислите си тя отново и отново се връщаше на своята бездетност и на неговата съкровена мечта да си има наследник.
— Дори да жертвам себе си — казваше тя, — ще сторя повече добро, отколкото зло, а и не бих могла да бъда по-нещастна от сега.
Но въпреки това избяга в Лондон, защото се страхуваше да остане в Мачинг, докато Бурго Фицджералд все още бе там. Не отговори на писмото му и не се приготви да избяга с него. Копнееше да говори с Алис, тъй като бе обсъждала любовта си единствено с нея. Възнамеряваше да й каже за писмото. Беше като онези хора, които внезапно полудяват и си втълпяват, че трябва да се хвърлят от някоя скала, но в същото време са достатъчно разумни, за да потърсят човек, който би ги спасил от самите тях.
