Но думите на господин Палисър не накараха лейди Гленкора да се разкае за решението си. Настояването му да прекара първата си вечер в Лондон в компанията на старица, която ненавиждаше, й се струваше безкрайно жестоко и тя почувства, че трябва да се разбунтува. Ако й бе наредил да покани госпожа Маршъм, щеше да го направи и щеше да изтърпи присъствието й, потънала в презрително мълчание, но той не бе направил това. Беше я помолил, а молбата сама по себе си не изискваше подчинение. От нея зависеше дали ще изпълни желанието му, а тя никога не би поканила госпожа Маршъм, освен по принуда. Нима не бе отправила молба към него, на която той бе отказал? Господин Палисър несъмнено имаше правото да й заповядва, но що се отнасяше до молбите, тя имаше правото да очаква, че може да му откаже. Ето защо, преди да си легне, Гленкора писа на Алис, като я помоли да дойде рано на следващия ден, за да излязат заедно, след което щяха да вечерят в компанията на господин Бот.
„Знам, че веднага ще се съгласиш — пишеше лейди Гленкора, — защото имаш щедро сърце и ще прозреш, че се нуждая от помощта ти. Няма да има други гости, освен ако госпожа Маршъм не бъде поканена без моето знание.“
След това Гленкора се отдаде на мисли за жестокостта на съпрузите. В дните преди брака й близките й отново и отново я бяха уверявали, че Бурго ще се отнася ужасно с нея, ако приеме да стане негова жена. Маркизът на Единбург бе стигнал дотам да намекне, че Бурго най-вероятно щеше да я бие. Но нямаше отношение, колкото и грубо да бе то, което да бе толкова нетърпимо, колкото незаинтересоваността и пълната липса на разбиране, демонстрирани от сегашния й съпруг. Що се отнасяше до това дали Бурго щеше да я бие, лейди Гленкора се присмиваше на самата идея. Звучеше абсурдно и тя се усмихна, представяйки си красотата на очите му, нежността на докосването му и любящия, почти благоговеен тон на гласа му. Нима нямаше да е за предпочитане да бъде малтретирана от него, отколкото да слуша обясненията на Плантагенет Палисър за политическото устройство на страната в един часа през нощта? Разбира се, че щеше да бъде! Ако се бе омъжила за Бурго, щяха да живеят в слънчева Италия и той щеше да й разказва съвсем различни неща, докато се излежават на меката лунна светлина.
Лейди Гленкора притежаваше една акварелна картина, наречена „Рафаело и Форнарина68“, и бе достатъчно наивна, за да си казва, че Рафаело много прилича на нейния Бурго — всъщност не на нейния Бурго, а на Бурго, защото той не беше неин. Във всеки случай тя често съжаляваше за това, че никога нямаше да изпита романтиката на тази картина, защото я бяха лишили от правото й да определя собственото си бъдеще. Ако й бяха позволили да го направи, сега щеше да се излежава на красиво мраморно балконче, с гъсти лози над главата си, а той щеше да стои на едно коляно пред нея, без да говори, но божествен в красотата си. Нямаше да я кара да взима трудни решения. В неговата компания тя щеше да се наслаждава на милувките на вятъра и да се чувства щастлива, безгрижна и обичана. Точно така изглеждаше Форнарина. Това можеше да бъде нейната съдба. И защо не? Нейният Рафаело щеше да я обича, каквото и да говореха за неговата жестокост.
Клетото, злочесто и обременено дете! Тя не знаеше най-важните житейски уроци, но бе попаднала в ръцете на човек, който не можеше да я научи на нищо! Кой не би я съжалил? Кой би заявил, че вината е нейна? Съдбата я бе натоварила с несметни богатства, принуждавайки я да се прегъне под тяхната тежест, след което я бе оставила сама да намери правилния път в живота!
— Писа ли на братовчедка си? — попита я съпругът й на следващата сутрин. Гласът му ясно показваше, че гневът му или бе преминал, или го бе потиснал.
— Да. Поканих я да излезем заедно и я помолих да остане за вечеря. Ще й изпратя каретата. Кочияшът трябва да изчака отговора й.
— Много добре — отвърна господин Палисър със същия благ глас и после добави: — След като този въпрос е уреден, може би няма да имаш нищо против да поканиш и госпожа Маршъм?
— Няма ли да е заета?
— Не мисля — каза господин Палисър, след което добави, защото се бе засрамил от факта, че иначе можеше да бъде обвинен в неискреност. — Знам, че няма да е заета.
— Искаш да кажеш, че очаква да дойде? — попита лейди Гленкора.
— Не съм я канил, ако това намекваш, Гленкора. Ако го бях направил, щях да ти кажа. Обясних й, че не съм наясно с плановете ти.
— Ще й пиша, щом така искаш — отвърна съпругата, чувствайки, че вече не може да му откаже.
— Направи го, скъпа моя! — възкликна съпругът.
Лейди Гленкора писа на госпожа Маршъм, която обеща да дойде. Същото направи и Алис Вавасор.
